За Сирия десет години по-късно… Публикуваме разказ на Бойка Асиова, свързан с бежанците у нас. Той е първият от поредицата на писателката, с която тя цели търпимостта и липсата на ангажираност в обществото да отстъпят място на толерантността. БФЖ застава зад позицията, че всички хора имат право на равно третиране и равни възможности за участие във всички сфери и области на обществения живот.
Изненадващо миналата зима, в една студена вечер на домашния ни телефон чух непознат глас. Аз съм Божидар… Запецнах преди да отвърна добър вечер, мъча се да се сетя познавам ли човек с такова име?! Мъжът в слушалката побърза да разсее притеснението ми. Аз съм Разек, от Сирия!
Боже мили! Разек от Дамаск. Ресхала Шакур. В превод арабското име значи Божидар и той бе решил така свойски да ни изненада. Разек пък било обръщението на неговите български приятели от времето на следването му в България. След известно лутане по Красно село нашият познайник от Сирия се озова у дома. Около трапезата веднага го заразпитвахме какво става у тях, защо и как се случи. Коментарът му за конфликта в родината му беше кратък и ясен. Няма как според него малцинството от алаути (клон на шиитския ислям), към което принадлежи президентът Асад и политическият елит на страната да контролира вечно мнозинството от сунити. Разек е християнин по религиозна принадлежност, каквито впрочем са 10 процента от сирийците. А Сирия – тази сложна сплитка от религии, етноси и култури, е била апетитна за чии ли не интереси в многохилядната човешка история. И ето ти днес, с нова дата нова беля.
Разек се похвали, че е голям майстор на чая. След като го разпитахме подробно за места и хора отпреди 10 години Разек призна, че онази Сирия, която ние видяхме, вече я няма. Бях донесла в сърцето си красивата гледка от балкона на жилището му в престижен столичен квартал. В краката ни с разноцветни светлини пулсираше Дамаск. Не, сега там е тъмно. И непрекъснато се чуват престрелки, отвърна с тъга милият ни гост.
Все пак, тогава в онази зимна вечер тази беда на приятелска нам страна не изглеждаше толкова близко. Както сега, когато новините почват с темата „Бежанците от Сирия” и проблемът расте многопосочно в геометрична прогресия.
Разек беше дошъл в България с намерение да открие собствена фирма за внос и износ. Интересуваше се от българските вина и млечни продукти. Пита ни дори за конкретна мандра. Синът му дошъл да учи в Американския университет в Благоевград и той и съпругата му решили, че е крайно време да търсят вариант да напуснат страната. Жена му все още бе в Дамаск, за да се грижи за възрастната си майка. Само това я задържаше в някогашния хубав квартал на сирийската столица, днес потънал в мрак.
Та как се озовахме в дома на Рескала Шакур в Дамаск преди 10 години? Случайна среща с мой земляк, от дума на дума, казах че се каним да ходим в Сирия. А, аз имам там побратим, разтегна усмивка Петрето. Какъв побратим па в Сирия, бе, възкликнах, като знаех чудатостите на моя съгражданин, но той тутакси ми даде адреса на своя побратим, телефон и рече, че ще му се обади да ни чака. И ето ни в Дамаск с дъщеря ми. Когато се обадихме по телефона на Рескала Шакур останахме изумени от брилянтния му български език. Макар че беше завършил МЕИ в София през 1970 г. – 33 години по-късно българският му все още бе непокътнат. От шестте години, прекарани в България пазеше само най-прекрасни спомени. Инженерното образованието, което получил у нас, му дало възможност да открие собствена фирма за оборудване и техническо поддържане на клинични лаборатории. А това пък директно го наредило сред благоденстващите му сънародници. Затова никак не се учудихме, когато открито заяви, че обича страната ни като втора родина и понякога, когато го хващала носталгия по студентските времена препрочитал любимите си български поети. И изреди няколко известни имена. Това научихме ден по-късно, когато ни покани на вечеря в дома си – просторен апартамент в престижен дамаски квартал.
Гада, неговата съпруга, което пък означавало „хубава жена“, наистина си беше паднала на името. Усмихната и изискана сирийка, архитект по професия, излъчваше европейски аристократизъм. Край трапезата по арабски разточителна, седяхме заедно с други семейства – съпругите българки, мъжете – сирийци, част от десетте хиляди, получили висшето си образование у нас. Всички с престижни професии, заели високо място в сирийското общество и видимо доволни от живота си.
В красивата, жизнерадостна, типична за този район подредба в дома на семейство Шакур, върху малка маса беше цъфнала покривка, чието потекло веднага познах. Това беше домашно тъкана престилка от Разлог, подарена на младата съпруга от майката на Петрето. Обичах да ходим в Разлог. И аз й казвах „мамо” на мама Манка, с усмивка си спомни Разек заедните студентски години със своя побратим Петър Копанаров.
В онова незабравимо пътуване до Сирия ние попаднахме в една Любовна колония. Такова определение за семействата на сирийци с българки даде Мария Набке, инженер-химик, снаха в Дамаск от 37 години. Израсла съм в Коньовица. Моите родители са бежанци от Македония. Като казах на баща си, че ще се женя за сириец, той ми рече: Мори, керко, от осем милиона не се ли найде един за тебе, та црън арапин ке земиш? Посърдиха се малко, после видяха, че е като нас и го харесаха. Отскоро Мария беше овдовяла и нейни близки в България я очаквали да се върне. Не мога, моето семейство е тук, рече тя.
Аз съм в първи курс, той – военен аташе. Живеехме срещу посолството, харесал ме. За да се запознае с мен, първо се представи на майка ми. Винаги й казваше къде ще ме заведе и кога ще се приберем. Мама без колебание рече: „Вземи го“. И Христина Попова става Жухадар. Младият сириец приключва дипломатическата кариера и завършва режисура във ВИТИЗ. Превежда „Тютюн” на Димитър Димов, класически и съвременни пиеси. В Дамаск режисьорът Жухадар поставя „Майстори” на Рачо Стоянов. С голям успех се играят „Сако от велур” от Станислав Стратиев, „Вражалец” и „Мъжемразката” от Ст.Л. Костов. Христина е специалист по текстилна техника. 28 години е работила в текстилна фабрика.
… Така, в онзи ден в салона на българската резиденция в Дамаск една след друга жените разказваха своите сърдечни истории. До една от тях дошли в арабската държава по зова на сърцето си. Сънуваха България и не съжаляваха, че са станали сирийски снахи. Попаднали в различни по религии семейства, но приети навсякъде като дъщери. Дошли с добри професии, като равноправни колеги на мъжете си и допуснати в икономиката и управлението на Сирия като равностойни нейни граждани.
Срещнахме с жени, елегантни, одухотворени, бъбриви, възбудени от предстоящата срещата помежду си и с нас двете. Журналисти, аз от в. „Дума”, дъщеря ми от „24 часа”.
Къде ли са тези жени сега? Какво ли е станало със семействата им?
Като се сещам за тях, ми става срамно за нечии изстъпления по адрес на бежанците. А защо не самата ни държава да покани тези мъже и жени завършили у нас медицина, инженерни специалности, точни и хуманитарни науки. Натрупали професионален и житейски опит. Знаещи арабски и български, а мнозина от тях и западни езици. Обичащи България и изпълнени с благодарност към нея. Някога получили образованието си у нас, днес могат да намерят спасение и да са полезни граждани на другата си родина.
Факти
Броят на сирийците, завършили висше образование в България до времето на нашето пътуване в Сирия е 10 000. Първите 60 студенти са от 1958 г. Всички те се връщат в Сирия. Инженери механици, машиностроители, текстилци, лекари, агрономи. Мнозина от тях се женят за българки. До 2003-а година смесените бракове са около 1000.
