Покрай случилото се в Кьолн (макар и там политическият характер и проблемът с бежанците да са основният фокус), темата с насилието над жени отново излезе на дневен ред, но тя е една от онези теми табу, за които не се говори, а в България е особено важна, защото всяка четвърта жена е жертва на насилие. Това означава, че една четвърт от жените, които познавате са били жертва на домашно насилие поне веднъж в живота си, а някои го срещат системно у дома.
В началото е лесно. Любов, срещи, кино, вечеря, класическа история, в която един мъж и една жена се влюбват. Обикновено насилниците се прикриват много умело и не показват, че са склонни към насилие, докато не стане твърде късно. Един шамар, избухване, склонност към саморазправа, жените често се самозалъгват, че насилниците ги обичат и не биха им посегнали и че един шамар не значи нищо, докато не стане твърде късно. Когато заживеят заедно и още повече, когато се появят и децата, нещата излизат от контрол. Любовта си е поотишла или още по-лошо, любовта е лесното оправдание, заради което се отнасят шамарите, било то от ревност, било то защото “аз те обичам, а ти защо така ме ядосваш?! Заслужаваш си боя!”.
Срамът
Чувството за срам е най-честата емоция, която съпровожда насилието. Жените го приемат като нещо нормално и ги е страх, че ако споделят за случващото се, няма да променят нищо, а ще се компрометират и близките и познатите им ще започнат да ги съжаляват. Ето защо, тези жени просто не си признават, че са обект на домашно насилие. Това, което правят е да се научат да живеят с него и да не “дразнят” онзи, който ги насилва.
Физическото насилие е само една от формите на тормоз. Често психологическият тормоз, унижението, липсата на равноправие във вземането на решения и неуважението към личността на жената отиват на заден план. Те се преплитат с желанието да се защитят децата, към които също се проявява агресия и ядат шамари, защото “боят възпитава”.
Емоционалната привързаност, децата, добре устроения живот са само част от причините, поради които не е толкова лесно просто да избягаш от насилника си, но основният и най-голям проблем, който често се пренебрегва и за него почти не се говори е:
Финансовата зависимост
Финансовото насилие и зависимост са основната пречка, която често спира жените да избягат. Като се изключи привързаността, която изпитват към насилника си, като се изключи страхът, че той ще ги намери и ще си отмъсти, както и че може да им вземе децата, финансовата зависимост е основният фактор, защото в немалко случаи именно насилникът е онзи, който издържа семейството, разпределя бюджета и е отговорен за прехраната на домакинството. Това му създава чувството за власт и често сам се оправдава пред себе си, чувствайки, че контролира ситуацията и семейството му е финансово зависимо изцяло от него.
Как да се предпазим от насилие?
Няма универсален отговор, разбира се, но достъпът до образование, недопускането да си изцяло зависим от друг човек, високото самочувствие, обграждането с хора, на които вярваш и можеш да разчиташ, увереността, че това, че си жертва не те прави по-малко пълноценен човек и има достатъчно законови гаранции и неправителствени организации, които могат да те защитят, са част от решенията. Най-важното обаче е, когато си жена и избираш своя партньор, да внимаваш много и да знаеш, че има два типа мъже – такива, за които един шамар не е кой знае какво и онези, които са възпитани, че жена и с цвете не се удря. Ако срещенеш от първите, бягай от тях, докато е време, независимо от любовта.
Другото, не по-малко важно и решаващо е възпитанието на децата. Шамарите и крясъците никога не възпитават послушни и пълноценни деца. Именно, децата израсли в среда с насилие се превръщат по-късно в насилници или пък продължават да са жертви на насилие, приемайки го за нещо нормално и порочният кръг се затваря. Ето защо е важно тези теми да не се омаловажават и за тях да се говори.
Къде е държавата?
Предпазването от домашно насилие е главно индивидуана задача на всяка жена и майка, но и държавата има своята немалка роля и трябва да продължава да работи в тази посока. Докалдът на Комитета по елиминиране на дискриминацията срещу жените от 2012г. не беше особено ласкав относно правата на жените в България. Следващият доклад ще бъде през юли тази година, но усилията за равни заплати, равни позиции на половете при заемането на ръководни постове в държавата не бива да спират, а да се насърчават с всички сили. Изказвания от сорта, че “две каки” си говорят от страна на министър-председателя е показателен. Ами, ако си говореха двама съдии мъже? Разговорът им щеше ли да е с по-голяма тежест или дори по-скандален? Такива наглед малки неща, дават отражение и имат своя “ефект на пеперудата”.
Във време, в което трябва да се намери баланса между равенство между половете, в смисъла на равни права на човека и прекаленото преекспониране на еманципацията като такава, всеки насилник трябва да се замисли преди да удари, би ли искал един ден някой така да се отнесе с дъщеря му? А, ако си жерта какъв пример даваш на детето си и би ли искала, чрез поведението си днес, да допуснеш някой да се отнася с него по този начин някой ден?
И накрая, но не на последно място, всеки от нас, който е свидетел на насилие и замълчи, става съучастник. Затова е важно, освен да имаме мнение по обществените въпроси, да реагираме тогава, когато проблемът е на улицата, по която вървим, в трамвая, в който пътуваме и дори в собствения ни дом. Избирай умно!
***
Симона Велева е докторант по право в СУ “Св. Климент Охридски” в катедрата по конституционно право. От години работи активно в сферата на правата на човека и е била заета в различни неправителствени организации. Най-напред е била президент на ЕЛСА България (Европейската асоциация на студентите юристи), където е организирала различни семинари и конференции на национално и международно ниво на теми, свързани с правата на човека и по-специално с правата на жените и правата на детето. ЕЛСА е най-голямата асоциация на студенти по право в света, като има над 35 000 члена в 42 страни. Съосновател и част от екипа и на проект “ПраВодач” – https://pravodach.com. При него студенти по право и действащи юристи влизат в класната стая на ученици от 10-12 клас веднъж месечно и си говорят с тях за техните основни права като граждани и хора. Паралелно проектът има и самостоятелна рубрика в онлайн медията banitza.net, където Симона публикува статии, свързани с гражданските права.
***
Този текст изразява личното мнение на неговия автор и не представлява непременно позицията на Български фонд за жените. Не носим отговорност за неговото съдържание, нито в случай на злоупотреба и плагиатство. Текстовете са публикувани с минимална редакторска намеса.
