Мъжете, които мразеха жените

На 23-и февруари 2016 г. в Центъра за култура и дебати “Червената къща” се проведе публично говорене за насилието над жени. Участваха Юлия Андонова – Координатор на младежки програми и инициативи във фондация “Пулс” и Радослав Стоянов – член на Български хелзинкски комитет. Дебатът беше провокиран от сексуалните посегателства в Кьолн, извършени в навечерието на Нова година.

Но всъщност, ракурсът беше друг. А именно насилието у нас.

По статистически данни, всяка четвърта жена в България е била обект на домашно насилие – физическо, психическо или сексуално. В близо 70% от семействата, в които е упражняван тормоз, децата също са потърпевши. Между 60 и 80 процента от случаите насилникът е познат човек – съпруг, интимен партньор, роднина или приятел. Голяма част от жертвите не съобщават случилото се, поради редица причини:

– страх от насилника

– срам, че са били обект на тормоз

– съмнение в правораздавателните служби и хуманитарните институции

– заплахи за живота им и този на техни близки

– вменена вина, че са провокирали насилника си

Зад всяка статистика обаче, стоят стотици истински истории, реални хора от плът и кръв. Те не са просто числа и проценти, а съдби, белязани от тази тема-табу. Обществото е склонно да дискутира проблема, когато той е външен (инцидента в Кьолн), но не и когато се случва у нас – в близкия град, на две преки, в съседния апартамент или в най-лошия случай – зад вратата на собствения ни дом.

За голямата част, от отразените в медиите, случаи широката общественост оправдава извършителите. Такъв е случаят с Н.С. – залятото с боя момиче от Пловдив. На 24-и юли 2014 г., бившият интимен партньор на Н., Петър Бакалски и двама негови приятели я заливат с блажна боя. Снимат и разпространяват клипа в интернет с цел “назидание” и накърняване и уронване престижа на потърпевшата. Причина за този акт на насилие са съмнения, че Н. е изневерявала на инициатора. Последиците за нея са алергични реакции и обриви по цялото тяло, нарушено зрение, посттравматичен стрес и увредена психика. Въпреки видеоматериала, заснет от самите извършители , жестокостта на престъплението и самопризнанията от тяхна страна, бившият ѝ приятел и съучастниците му се отървават само с глоба в размер на по 1 500лв.

Година по-рано е извършен друг варварски акт – случаят с П.Т., който не получава почти никакъв отзвук. 20-годишното момиче е убито по особено жесток начин от Михаил Михов и Емил Азов. Причината за убийството ѝ е, че П. чака дете от втория.  Въпреки, че деянието е извършеното по изключително брутален начин, обвиняемите не са осъдени на доживотен затвор, а съответно на 20 и 30 години лишаване от свобода. Михаил сътрудничи на разследването като описва подробно цялото деяние и прави пълни самопризнания. Бащата на детето (Емил) заявява: “Беше ми скучно, затова решихме да я убием”. П. е изтезавана безмилостно – удряна, ритана, душена, съблечена гола и захвърлена в шахта, където е засипана с пръст, за да се мъчи още повече, задушавайки се до смърт. За щастие, момичето вече не е било живо, а е починало от черепно-мозъчна травма.

Светлина в този тунел на сексизъм, нехуманност, коравосърдечност и насилие се вижда. И това е датата 18-и май 2016 г.. Дотогава България би трябвало да е подписала Истанбулската конвенция, която се отнася за превенция и борба с насилието над жени. Тя е влязла в сила на 1. август 2014г.  като до момента е подписана от 37 държави и ратифицирана от 18 от тях.

Истанбулската конвенция не е магическа пръчка, която ще премахне проблема.

Но е сериозна крачка към това обществото да спре да си затваря очите и да наруши мълчанието.

* Заглавието е взаимствано от трилогията на Стиг Ларшон.

***

Елис Емин е на 19 години и учи журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Главната ѝ страст, хоби и начин на живот е литературата. Темата за правата на жените и за насилието, което им се оказва, заради пола им, я е развълнувала и разтърсила след прочитането на книгата на Бети Махмуди „Не без дъщеря им“.

***

Този текст изразява личното мнение на неговия автор и не представлява непременно позицията на Български фонд за жените. Не носим отговорност за неговото съдържание, нито в случай на злоупотреба и плагиатство. Текстовете са публикувани с минимална редакторска намеса.