Напоследък четох много и прекрасни текстове по темата на какво НЕ са ни научили майките ни – жените, станали родители от средата на 70-те години до средата и края на 80-те години на 20 в. Аз също претеглих ползите и недостатъците на уроците по живот, които съм получила. Осъзнах и, че сме успели да преживеем скритите и явни кризи на съвремието ни, благодарение на многофункционалността на майките ни.
Да, на пръв поглед изглежда, че ролите в соцсемейството са били ясни. Майката работи, готви и пере. Бащата работи, поправя колата в събота и води семейството на море. Двамата събират пари за вила. Но зад картонената врата на панелния апартамент и радостите, и кризите излизат извън сценария. Майките сменят крушки и роли, които днес ни се струват естествени, но в дните на нашето детство, в общество с маски, понякога са били неизбежни, макар и потулени под щанда или килима.
Отгледана съм в прекрасен дом, доминиран от жени, които са работили много, но и също толкова всеотдайно са се грижили за нас, децата. Баба ми е останала вдовица рано и е поела с твърдостта на генерал управлението на дома и грижата за двете си дъщери. Майка ми е разказвала как всяка събота баба пускала плоча на Лили Иванова и трите захващали чистенето на апартамента. По-късно, когато съм се родила аз, леля ми, тогава на 14 години, поела наравно с баба ми и майка ми грижите за бебето. Водили ме на куклен театър и торта всяка събота или неделя, ходила съм на любовните срещи на леля ми.
Поради избора, който са правили, близките ми не са се вписвали в сценария на идеалното семейство. Имах щастливо детство, защото бях „с глава в облаците“. Когато пораснах достатъчно, усетих товара на определението „дете на разведени родители“, но повече ме порази тежестта, която майка ми носеше всекидневно, за да отгледа добре мен и сестра ми. Без да подкара кола допреди няколко години, редовно сме ходили на почивка и сме имали дом, в който относително рядко е влизал майстор.
От скритите кризи на соцвремето, когато жените бяха и мъже, ама тайно, преминахме към откровено кризисното време на прехода. Беше лесно да станем жертва на новопоявилата се идея за свобода. Когато навърших 18 години, заминах, за да живея сама и преживях най-трудната година в живота си. Майка ми стоически ме наблюдаваше отстрани, и слава богу, аз не пропаднах в смутните времена от края на 90-те години. Факт, майка ми постигна много с нас – ние сме отговорни, грижовни и, най-важното – самостоятелни. Направи това, като постави едно условие „в моя дом – по моите правила“.
20 години по-късно с увереност мога да кажа, че най-голямото постижение на майка ми е, че ни научи да сме „мъже“ – да носим отговорност за действията си и винаги да можем да си платим сметката, като не забравяме, че сме жени. Носим хубави рокли и високи токове, но със същата лекота ходим и с панталони – в прекия и преносния смисъл. Като бонус – знаем колко е важно да можеш да събереш най-ценното си и да продължиш сама, ако се налага, без да те е страх, че след себе си гориш мостове.
„Мъжките“ времена не убиха стремежа на близките ми към любов и се научихме да проявяваме повече разбиране и търпение към мъжете в живота ни, но винаги с едно наум. С нас се живее вкусно и хубаво, но не е лесно. Гневът ни поразява рядко, но отеква.
Когато преди няколко години забременях, бях уверена, че ще имам момиче. За моя изненада, се оказа момче. В началото се уплаших – нямах идея как се възпитава мъж в семейство с толкова силна женска енергия.
Две години по-късно, го обичам повече от всичко и съм благодарна, че е момче. Благодарение на него шефът в мен се смири и се превърна в мениджър. Моят син се оказа най-големият ми шанс да направя нещо добро за женския пол – да отгледам мъж, който цени и уважава жените. Дано той среща в живота си жени, които са наясно със своята многофункционалност, но не я прилагат постоянно.
Казано е, че мъжете-ловци оцеляват, жените – градят дом. Уменията се учат и никога не са били с етикет „женски“ или „мъжки“. 5 минути изчакване или малко такт могат да накарат мъжа до нас да свърши или не техническата, домакинската или каквато и да е работа вместо нас. Ние не сме швейцарски ножчета, но е полезно. Важното е, че вече имаме избор.
Мая Цанева е журналист и специалист „Връзки с обществеността“ на свободна практика. Щастлив родител на малкия Митко. Магистър по европейски науки от НБУ и докторант към Софийски университет. Има над 10-годишен журналистически опит в пресата и електронните медии. Пише за в.“Труд“, „Жената днес“ и др. издания.
Илюстрация: Tyler Feder
Този текст изразява личното мнение на неговия автор и не представлява непременно позицията на Български фонд за жените. Не носим отговорност за неговото съдържание, нито в случай на злоупотреба и плагиатство. Текстовете са публикувани с минимална редакторска намеса.
