Българската реалност е доста парадоксално явление. Основните проблеми, които би трябвало да интересуват едно общество, при наличието на желание за развитие, биват подминавани, даже игнорирани. Често срещано явление е българските медии да се занимават с проблеми, които не са от полза, а тези, които имат някакво значение за гражданите, биват пропускани. Основно две теми, които за пореден път ми направиха впечатление, са афиширани в последно време:
А) Гей “парада” в София, който бил изключително неестествен.
Б) Съдбата на едно момиче, която прогресивно се превръща в поредната жълта сензация.
Как са свързани тези две събития в един текст и къде е допирната точка? Отговорът е на няколко места и зависи от гледната точка. Масата не обича да излиза от начертаните рамки за поведение, чиито стандарти още задушават генералното мислене. Огромен брой хора се придържат към това, което бих дефинирал като робско самосъзнание – човекът-мъченик, покосен от системата, водещ ожесточена битка, за да опази несправедливия си живот. Същият този страдалчески образ, не се лишава от възможността да изкритикува веднага или стигматизира като “аморално” поведение, по-различно от собственото. Същият този човек е виртуално съкрушен от новината за инцидент на популярна личност в обществото. Същият този човек агресира насреща, защото нечия сексуална принадлежност му пречи и “парадира” в центъра на столицата пред децата, докато той живее в провинцията. Същият този човек оправдава агресията си срещу маргинализирана група хора, която не познава, но не контрира със същата страст вдигането на цената на билета за градския транспорт. Същият този човек оправдава забраната на бурките с национализъм и по същата причина бълва антисемитизъм срещу хора, които не познава и ги нарича насилници, поробители или терористи, но същевременно ходи на църква само на Великден, за да я обикаля по традиция.
За нашето общество емоционална интелигентност звучи като дълго изречение с въпросителен знак, а емпатията е почти осмият смъртен грях. Неспособността да се разграничават реалностите, да се анализират различните ситуации и поведение и да се осъзнават последиците над човека отсреща е сякаш табу, изпълнено с реторика.
Двадесет и една годишна художествена гимнастичка, според българските медии, е направила опит за самоубийство. Това е млад човек, който познава сериозната дисциплина. Някъде обаче се е пропукала. Причините може да са много, но да се провокира опит за себенараняване, то те са били най-малко дълбоко лични. Възможно ли е никой да не е забелязал подозрителните белези? Или по-лошо – възможно ли е да са били очевидни и никой да не е реагирал съзнателно? Социалната изолация често е причинител на подобни състояния. Този пример е контрастен микро-вариант на това как обществото мисли за ЛБГТ хората в нашето общество. Често, ЛГБТ представителите преминават през период на социална изолация през подрастващите си години. Това е масово разрастваща се тенденция сред повечето поколения. Докато израстват, не забелязват различията си, но след като започват по-директно да разбират света около себе, несъзнателно се подчиняват на външно влияние. Следователно, осъзнават кои са, с какво са различни от родителите си, приятели и останалата част от заобикалящите ги хора и фактори. Това е периодът, в който различията се забелязват и стартира основното изграждане на личния характер.
Парадоксалното и циничното е пресъздаването на тези разбирания в публичния живот. Затова медиите прогресивно придобиват амбивалентна стойност. Кога колегите журналисти говорят за гей обществото ни? Ежегодишно и само около прайда. Всяка година всевъзможни драматични заглавия се изписват от автори, които очевидно не искат да живеят в крак с времето. Въпросният гей “парад” на “хомосексуалисти” не е масова среща на нудисти на открито, а марш за права, където се заявява публично, че едно малко общество не желае да бъде повече пренебрегвано и да бъде натиквано в ъгъла. Същото е и със случая за проблемите, свързани с душевното здраве. Когато човек страда от подобни проблеми, не е нужно да бъде представян в медийните сфери сякаш е заразен или инвалид. Не бива да бъде запушвана устата на хора, които имат какво да кажат. Това не са хора втора ръка, а група от индивиди, които искат да бъдат третирани като всички останали. Ако нацията реално осъзнаваше какво причинява на малките си общности – би ли съзнателно продължила да ги дискриминира? И зададено по-реторично: ако човек виждаше какво прави на дробовете си отвътре докато пуши, би ли продължил да пуши?
Един народ не може да се движи напред, ако няколко звена от механизма му не работят или не желаят да са в синхрон с другите. Перманентното опетняване на образите на хората, чието обществено поведение е по-различно от това на генералното население, е бомба със закъснител. Ако продължава да се сочат различията, а не допирните точки и се отдалечават групите в обществото една от друга, било то чрез медийна пропаганда или социална стигма, съвсем скоро ще се стигне до една безкрайно хаотична кулминация. Това отношение е с ретрограден ефект, който ни деконструира: от нация към общества, от общества към племена. Нека не забравяме, че всеки един от нас води битка, за която не знаем абсолютно нищо.
На хората, които се усещат като по-различни от масата, мога да кажа само едно: не сте сами. Стъпка по стъпка, движение след друго, сами ще прокараме път един към друг и ще дойде време за по-добър съвместен обществен живот. Целта е обща и възможна. Приятелите, които виждат света сив трябва да знаят, че не са сами. Цветните приятели трябва да знаят също, че не са сами. Нека всички са наясно, че рано или късно – любовта и единството побеждават.
Снимка: Anastas Tarpanov Photography
***
Вла
дислав Иванов е възпитаник на един от топ 10 университети в Англия, Loughborough University, като завършва бакалавър по Комуникация и Медии през 2013. След това изучава курс по музикален бизнес в Point Blank Music College London. Работи основно в културните индустрии, опитът му е многообразен – от музикален редактор в английско списание за култура, мода и художествено изкуство и маркетинг до писане на сценарии и се занимава с музика в креативна и бизнес насоченост. Спектърът му на интереси е обширен, обхващайки разнородни категории като права на животните, ментално здраве, българското културно наследство, социална психология и криминология, граждански права, културна принадлежност, полова идентичност, религия, политическа пропаганда, социални роли в обществото и много други.
***
Този текст изразява личното мнение на неговия автор и не представлява непременно позицията на Български фонд за жените. Не носим отговорност за неговото съдържание, нито в случай на злоупотреба и плагиатство. Текстовете са публикувани с минимална редакторска намеса.
