Дошли сме половин час по-рано за срещата и седим на стълбите на Народния театър. Изведнъж се появяват двама мъже – единият с косачка, а другият в камионче, което чисти плочките. Вдигат ужасен шум, а ние почваме да се притесняваме дали ще можем да направим качествен запис. Защото срещата е с Джос Стоун – британска соул певица, която обожава да пее боса на сцената. Стресът дали ще се получи запис, е допълнен и от съмнения дали изобщо среща ще има – не можем да ви опишем чувството да те потърсят от екипа на такава звезда и да ти заявят “Джос иска да ви помогне”.
Точно в часа на срещата получаваме обаждане от Хари, оператора на Джос, който с хиляди извинения ни предупреждава, че ще закъснеят пет минути. Петте минути наистина са пет, пред Народния театър вече няма шум и спокойно можем да започнем записа на кратък филм, свързан с историята на жените, борили и преборили се за своите и на всички други жени в България права – това да гласуват и още по-важно – да се образоват в университет.
Срещата ни неслучайно е пред Народния театър – мястото е част от феминистката разходка, провеждана от Българската асоциация на университетските жени, чийто проект Български фонд за жените подкрепи през 2015 г. Разходката включва 15 исторически места, но завеждаме Джос само на четири от тях – Народния театър, Столична библиотека, Български женски съюз и Народното събрание. Разполагаме само с час.
В Народния театър жените са допуснати като актриси и драматуржки по-късно от мъжете, както навсякъде другаде. Актьорската професия, в която женските образи са пресъздавани от мъже с маски, е една от най-престижните след 1878 г. Интересен факт е, че когато около Първата световна война на жените бива позволено да играят театрални роли, актьорската професия (една от първите, достъпни за жени) вече е смятана за срамно занимание. След като изброяваме имената на първото поколение актриси – Адриана Будевска, Златина Недева, Вера Игнатиева, Мария Канели, Елена Снежина и т.н., идва подходящ момент да поговорим с Джос за жените в музикалната индустрия. “Със сигурност не е лесно да си певица в днешно време – има толкова много стандарти за външния ти вид, които трябва да покриеш и понякога талантът минава на заден план”. Говорим си за Кеша, която обвини своя продуцент в сексуален тормоз. “Кеша е жертва на сексуален тормоз не защото е певица, а защото е жена в музикалната индустрия, а тя е като всеки друг мултимилионен бизнес – все още не много приветлив към жените”, споделя Джос.
Минаваме покрай Столична библиотека, чийто архитект е първата архитектка в България – Виктория Винарова и се отправяме към седалището на Български женски съюз на ул. “Раковски” 157. Съюзът е основан през 1901 г. и на него днешните поколения жени дължат правото си на висше образование и на гласуване. “Мисълта, че тези права са извоювани не толкова отдавна, е дълбоко притеснителна”, казва Джос и добавя “Понякога се чудя защо много мъже се плашат от феминизма? Може би, защото думата започва с “фем” и те си мислят, че става дума само за жени и то за жени, които искат да вземат властта. Не, става дума за равенство”. Хари кима в съгласие и предлага на Джос да ходят да гледат заедно “Суфражетки”, когато се приберат. “Ето, Хари е феминист. Всички мъже около мен са феминисти. Няма как – ако не си феминист, какво, по дяволите, правиш около мен”.
Дискусията ни за феминизма продължава и по пътя към Народното събрание, където разказваме на Джос за кампанията на Български фонд за жените “Всеки четвърти”. “Искаме да преместим фокуса от жертвите на насилие към насилниците, защото ако няма насилници, няма да има и жертви”, казва Надежда Дерменджиева, директорка на Фонда. “Абсолютно”, съгласява се Джос, “Може би, ако решим проблема с насилието над жени, разликата в заплащането, неравенството и всички препятствия, които стоят пред мъжете и жените само заради техния пол, няма да има нужда от феминизъм. Дори се надявам, че няма да има нужда от феминизъм. Може би, когато вече няма предавания по радиото само за жени, събития за женски права и когато разговорът за неравенството изчезне, това ще означава, че то вече не е проблем”.
Няма как да не се съгласим с Джос, която пък се съгласява с нас, че с насилието можем да се справим, ако непрекъснато говорим за него и спрем да обвиняваме жертвите, че са станали такива. Вместо след първоначално планирания един час, се разделяме като стари приятелки след два часа и половина и желаем на Джос успех със световното й турне, на което тя ни обещава, че ще вземе каузата ни със себе си и ще работи за нея по своя си начин.
