„За тия пари, които ви давам сега, една мадама трябваше да ме чака до колата“ чувам аз от съседната на моята каса в магазин за строителни материали в София. След като си плащам скромната покупка от една енергоспестяваща крушка, вдигам очи и виждам мъжа, изрекъл думите, с наистина препълнена пазарска количка. Поглеждам касиерката, която го обслужва, със скандализиран поглед, очаквайки да реагира също като мен – обидено. Вместо това, тя отвръща „Ми то, мадами вече не останаха“. И докато се чудя дали да се намеся в техния разговор с коментар, че жените не са някакъв бонус, който хората (=мъжете) получават, ако изхарчат много пари, че не сме предмети, че ние също пазаруваме за големи суми, но не ни идва на акъла да си поискаме някой „пич“ да ни чака до колата, а и какво всъщност означава „мадама“, за да не били останали вече, разбирам, че няма никакъв смисъл нито да се намесвам, нито да обяснявам, защото изобщо няма да бъда разбрана. И защото преди време обяснявах на едно момче колко е важно да бъдем сериозни към определен вид хумор, обиждащ уязвими групи хора, и колко са опасни шегичките, в които става дума за изнасилване на жени, понеже така нормализираме насилието и, когато то наистина се случи, опасността да го приемем на шега и като ежедневие е съвсем реална. Резултатът от спора беше, че бях обявена за „неразбираща от шеги“ и „оперирана от чувство за хумор“.
Подобни случки, които преживявам ежедневно и които, много е важно – разпознавам не като отделни ситуации, а като част от огромен структурен проблем, са може би най-голямото доказателство за липсата на елементарна равнопоставеност на жените и мъжете. Не за друго, ами защото в мисленето на повечето хора те не са равни. И ако примерът с мъжа, очакващ мадама до колата си, не ви е достатъчен, за да се убедите, че жените са смятани от някои като предмети и притурки на някой пич, то ако пътувате по Цариградско шосе към центъра, малко преди Орлов мост погледнете надясно. Там ще видите огромна реклама на кредит и мъж, който държи нещо като прахосмукачка, както и надпис „старата харчи повече от жена ви“. Та, можете да си представите жената или като една харчеща твърде много енергия прахосмукачка, или като едно имагинерно същество, което харчи парите на мъжа си. Но не и като равностойна съпруга, която работи и която също може да вземе решение дали семейството да тегли кредит.
Но да си жена не просто е трудно – да си бонус, мадама, да не харчиш парите на мъжа си и какви ли не още изисквания, то си е направо обидно. Това е цитат от фейсбук по повод един от участниците в реалити шоу, приключило наскоро – „ОТВРАТИТЕЛЕН ЧОВЕК И УЧАСТНИК! ПОДМОЛЕН, ДОСАДЕН, ЛИЦЕМЕРЕН С МНОГО НИСКИ, ГРОЗНИ И ЖЕНСКИ КАЧЕСТВА!“ (цитатът е дословно преписан). Оставям на вашата интерпретация да решите какво са „женски качества“ и само ще напомня, че „дръж се мъжки“ и „мъжко момиче“ се считат са страхотни комплименти. И това в 21-ви век, когато отдавна само човешкото трябваше да има значение.
Докато се надявах, че все пак коментарът не е представителен и че ще потъне някъде из онлайн дебрите, веднага бях опровергана от друг скандал, който се развихри около профила на бъдещата ни първа дама и неин статус. Чудех се дали наистина това е тя, дали го е написала тя, дали някой е хакнал профила ѝ и дали ще излезе с изявление, че написаното не е вярно. Но не, нищо подобно не се случи, а обидата към президента Плевнелиев – „Що ли си мисля, че и досега си имахме президент жена?! Майка на нацията“ беше разкритикувана от малцина будни гражданки и граждани . Интересното е, че не просто сравнението на мъж с жена се смята за огромна обида, но и че реплика излиза от устата на жена. Специалистите наричат това „интернализиран сексизъм“.
От жената-предмет и жената-обида по-ужасно е само неженствената жена, която не покрива някакви имагинерни стандарти, сигурно онези същите за „мадамата“, която трябваше да чака до колата. За съжаление, мадамата не е само мечта на средностатистическия българин. Този стереотип дотолкова е залегнал в представите на хората – и на мъжете, и на жените, че се наложи на кандидатката за президент Цецка Цачева да се обяснява в един от дебатите, че „не е млада и красива“, вместо да говори за визията си за държавата ни и ролята ѝ в света. Ако не се интересувате от политика, да се върнем на споменатото вече риалити, в което в национален ефир се каза на една от участничките, изпаднала в депресия, че е дебела и че „трябва да свали дебелото дупе“. По чии стандарти участничката е дебела така и не се разбра. А посланието, излъчено към подрастващите момичета, дори няма да го коментирам. Само ще споделя, че 90% от засегнатите от хранителни разстройства са жени
Днес, на Международния ден за борба с насилието над жени, бих искала да ви кажа, че през последните 20 години, светът се провали в опитите си да постигне равнопоставеност между жените и мъжете. Целите на хилядолетието на ООН не бяха постигнати, а малките победи в отделните области бяха извоювани бавно и трудно. Сега имаме нов шанс с Целите за устойчиво развитие. Вероятността да го пропилеем е огромна, ако не започнем да мислим за проблемите на жените като за проблеми на обществото. Защото това, че в нашия парламент има само 19% народни представителки, означава, че няма джендър-сензитивни политики, а липсата им пряко засяга българските граждани и семейства. Пример? Депутати от мъжки пол дискутират майчинството (което, от друга страна, отдавна трябваше да се нарича родителство) и свързаното с него законодателство. Защото това, че всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие означава, че огромен брой мъже са насилници. Ваши съседи, колеги, приятели бият жените си. Протестите в Полша срещу пълната забрана на абортите, протестите в Америка срещу Тръмп, протестите в Турция срещу въвеждане на закон, който сваля обвиненията от изнасилвача, ако се ожени за жертвата, са поредното доказателство как всяка смяна на политическата обстановка директно влияе върху правата на жените, но и как, когато политическите лидери са мъже, влиянието обикновено е негативно.
В заключение – за да започнем да мислим за проблема с правата на жените като за проблем на обществото обаче, трябва да променим начина си на мислене изобщо. А това може да стане само, ако бъде въведено джендър образование още от първи клас. Защото закони, добри или лоши, имаме. Нима на мъжа, искащ мадама, която да го чака до колата, му пука, че има Закон за защита от дискриминация или Закон за равнопоставеност между жените и мъжете? А и законите обикновено санкционират, когато вече е твърде късно. Най-добрата превенция е образованието, с което да променим начина си на мислене, който все още е патриархален. Ако не ми вярвате, върнете се в началото на текста и помислете дали „касиерка“, както и „чистачка“ или „секретарка“ ви звучат нормално, а „депутатка“, „мениджърка“, „директорка“, „главна редакторка“, „инженерка“ ви звучат непривично и смешно. То не е защото в българския език няма женски род, а защото сме свикнали да мислим за жените като за изпълнителен персонал, предмети, притурки и мадами. Като за слабия, „втори* пол“. А това е така, защото все още живеем в мъжки свят.
*Най-прочутият роман на феминистката Симон Дьо Бовоар, в който тя разглежда подтисничеството над жените и твърди, че отношението между жените и мъжете е социален конструкт.
Автор: Надежда Дерменджиева – директорка на Български фонд за жените.
Снимка: Independent
