Имам една мечта. Да няма насилие над жени по света.
Може би така би звучала речта на Мартин Лутър Кинг, ако беше жена. Кой знае? Но знаем друго със сигурност – „Имам една мечта“ е сред най-известните,разпознаваеми ицитирани речи в историята на борбите за човешки права. Вероятно и в историята на речите. Датата е 28 август, годината – 1963, във Вашингтон са се събрали 250000 души, а Лутър Кинге номер 16в списъка от говорители, които ще призоват за край на расизма в Америка. Никой не помни кои са петнадесетте човека говорили преди него.
32 години по-късно,една друга речостава в историята. Датата е 5 септември, годината – 1995, а Хилари Клинтън, тогава Първа дама на САЩ, участва в Четвъртата Световна конференция на жените в Пекин с 20-минутно изказване, част от което е репликата „Правата на жените са права на човека и правата на човека са права на жените, веднъж и завинаги“. Фразата прокънтява пред близо 50000 души и делегати от 180 държави, а речта отеква и до днес със своята актуалност.
Общото в речите на Мартин Лутър Кинг и на Хилъри Клинтън е нещо много важно– и двете разпознават силата на думите и умело си служат с тях.И двете успяват да обрисуват един по-добър свят, в който „чернокожият“ и „жената“ също са синоними на „човек“. И двете говорят на универсален и човечен език – че кой няма мечта; че коя жена не иска да се зачитат правата ѝ? И кой от нас не се е убедил от собствен опит как думите, които изричаме, могат да създават и разрушават светове за секунди, да събират хора или да разбиват сърца, да окуражават или да убиват мечти? Закъсняло „извинявай“, изненадващо „обичам те“, аргументирано „защото“, „помощ“ – всички тези думи, казани в правилния или пък в грешния момент, могат да променят човешки съдби. Неслучайно медиите, които боравят с думите (и с факти!) са четвъртата власт. Но пък колко са тези от нас, които напълно са осъзнали отговорността, която носят за думите си – пред кого са ги изрекли, от позицията на кого са ги казали, каква е била ситуацията?
В българския език (както във всеки друг език, вероятно) има немалко сексистки думи и изрази. Просто езикът е отражение на света ни и обратното. Ако се заслушаме какво казват възрастните на децата, често можем да чуем две реплики, казани съвсем добронамерено – „я не плачи, ти да не си момиче“ и „малките принцеси не правят така“. Първият израз внушава, че да плачеш е унизително за малките момченца и е присъщо само на момичетата (тоест, унизително е да си момиче), а вторият – има дейности като катерене по дървета, джапане в локви, ритане на топка, които са присъщи на момчетата, но не са отредени за малките момиченца (тоест, ти си принцеса, бъди красива и пасивна). Тези два израза, освен, че отрано превръщат децата в малки мъжленца и женички, намират по-късно изражение в половите стереотипи „това не е мъжка/женска работа“. Въпреки, че способността за извършване на една работа би трябвало да е пряко свързана със знания и умения, а не с пола на човек. Много е интересна и употребата на обиди като „женчо“ и „мамино синче“ и на комплимента „мъжко момиче“. Странно е, че оприличаваме нереализираните, разглезени, немъжествени (по стандартите на патриархалната култура) мъже или на жени, или виним майките им за това какви са (бащите явно са освободени от вина). От друга страна, ако си една смела, борбена, независима жена, често можеш да бъдеш сравнена с мъж, ти си „мъжко момиче“ (бе, готино е да си мъж!). По същата странна логика, оказа се, че в момента живеем в „мъжки времена“ – времена на тежка борба с един вирус, който успя да затвори всички по домовете ни, а не само жените, коитомнозинствотовижда като домакини и които принципно „събота на обед трябва да са вкъщи, че после демографска криза“ (Бойко Борисов, Дневник, 20.04.2019 г.).
Ако се заслушаме внимателно какво говорят тези, които почти ежедневно взимат решения, които пряко се отразяват върху живота ни, ще осъзнаем за пореден път, че не просто живеем в „мъжки времена“, а жените все още сме си „слабият пол“. Това е съвсем кратка и непредставителна селекция от цитати на политици: „Да не съм жена, че да ми гледат миналото“ (Бойко Борисов, Дневник, 08.06.2013 г.), „Хората бранят жените си отпреди да признават правата им, и дори да не ги признават“ (Радан Кънев, личен Фейсбук профил, 2016 г.), „Аз жените ги предпочитам за други работи“ (Кирил Добрев, 24 часа, 2014 г.), „Съпругата не може да отказва секс на мъжа си“ (Волен Сидеров, Флагман, 2018 г.), „А сега всяко едно момиче срещу определена такса може да убие човешки живот“ (отново Волен Сидеров, Фейсбук страница на пресцентъра на Атака, 23.06.2019 г.), „Не се притеснявайте, че съм жена, господин Борисов. Отдавна чакам да се разберем като мъже“ (Корнелия Нинова, Вести, 2017 г.). Да обобщим – жените не сме хора, повечето от нас имат минало, ставаме за „други работи“, не можем да отказваме секс на мъжете си, ако разполагаме с телата си сме „убийци“ и можем да се разберем с мъжете само „като мъже“.
На фона на тези цитати, изказванията по време на дискусията за борбата с домашното насилие и евентуалните промени в Наказателния кодекс през 2018 година, които вероятно засрамиха и стените на Народното събрание, не са изненада. Те са скандални, проблематични, сексистки, но не и изненадващи. Няма как, когато „границите на твоя свят са границите на твоя език“ (Витгенщайн) и когато си част от правителство, начело с Министър председател, който се гордее, че мачка и целува посланички, да говориш по друг начин за проблем, който е с размерите на пандемия, много по-голяма от тази, причинена от коронавирусът. Още през 2018 година разбрахме, че „жертвата си го търси“и че съседите понякога чуват скандали, но не чуват как вечер отношенията се изглаждат под завивките (Димитър Стоянов, БСП). Разбрахме още, че въпреки, чевсяка трета жена в България и Европа е жертва на насилие, не трябва много-много да се превземаме -„Жените, та жените. Ами вие не хвърляйте пепелници по мъжете“(Вежди Рашидов, ГЕРБ). Останалите реплики, разменени между народните представители, дори не си струва да бъдат цитирани в този текст – те по-скоро могат да бъдат определени като „пълни глупости“.
Освен проблематична и сексистка, изненадваща е обаче, репликата на Главния секретар на МВР Ивайло Иванов „Може би на някои им писна да гледат жена си толкова често, но нека да се съобразим, това е за всички нас„(16.04.2020 г.), казана по време на официален брифинг на институцията за мерките, които ще предприеме за борба сCOVID-19по време на Великденските празници. На първо място, защо това изказване е сексистко? Защото то предполага, че на някои[хора]им е писнало да гледат жените си т.е. жените не са хора. От друга страна, то не предполага, че и на жените може да им е писнало от мъжете им, защото ние по презумпция сме длъжни да си ги търпим. И от трета страна, казано по време на официален брифинг и като шегичка, то нормализира реалността да ти е писнало от някоговкъщи. От тук до шамара крачката е малка. На второ място, защо тази реплика е толкова изненадваща? Защото тя е напълно излишна и е казана не просто във време на пандемия и глобална криза, а във време, в което експерти и медии непрекъснато съобщават за ескалация на домашното насилие – фондация „Асоциация Анимус“ отчита ръст на обажданията на горещата телефонна линия за лица, пострадали от насилие, както искок на случаите на домашно насилиев България; вИспания и Китайпроблемът излиза извън контрол;във Францияслучаите на домашно насилие се увеличават с 30% по време на извънредното положение;в Мексикона ден 10 жениса убивани от техни съпрузи/партньори, но властите очакват увеличение на бройката заради кризата сCOVID-19;в Англияубийствата в следствие на домашно насилие са се удвоили от началото на пандемията. И на трето място, защо е толкова проблематична тази реплика? Защото е казана от устата на Главния секретар на МВР – ключова институция в борбата с насилието над жени и домашното насилие. Институцията, от която жертвите първо търсят помощ, ако животът им е застрашен.И не можеш да си представител на МВР и да се пошегуваш с тази тема, докато светът се тресе от две паралелни пандемии.
В крайна сметка, какво можем да направим? И ние можем да говорим за насилието над жени и домашното насилие – постоянно, открито, правилно, аргументирано. Можем всеки път, в който се натъкнем на сексистка реплика или шегичка, да я заклеймяваме публично. Можем всеки път, когато видим случай на домашно насилие, завършило със смъртта на жена, да е представено в медиите като „любовна история с фатален край“, а не като убийство, или заглавие, тип „Жена беше пребита от мъжа си“, вместо „Мъж преби жена си“, да обясняваме защо това не е правилно – в статус във фейсбук, в текст или просто в разговор с приятели. Да говорим как трябва да наричаме нещата с истинските им имена и да дефинираме проблемите правилно, за да ги решим. Ако станем свидетели на скандал и/или насилие, да не се отказваме да подаваме сигнали на телефон 112. И ако сме подложени на насилие в дома си, да говорим за него, да потърсим помощ, да не виним себе си и да помним, че от „жертви“ можем да се превърнем в „оцелели“. Просто трябва да започнем да мислим и говорим за себе си по различен начин от този, който ни е отредило патриархалното общество.
И последно – 2020 година трябваше да е годината на жените. Светът трябваше да отбележи 25-тата годишнина от приемането наПекинската платформа за действие,пряк резултат от именно онази Четвърта Световна конференция, в която участва Хилъри Клинтън и най-прогресивният документ, писан някога, за правата на жените. „Рецепта“ за постигане на равнопоставеност на половете. Вместо това, 2020 ще остане в историята като годината на коронавируса и на безпрецедентни здравна и икономическа кризи. Кризи, от които жените отново ще бъдат засегнати в пъти повече, а короната на феминизма ще се окаже по-тежка от всякога – ще наблюдаваме едновременно и възход, но и заден ход, на женските движения и на борбата за равноправие. Въпреки това, нека не забравяме едно – че колкото повече повтаряме нещо, толкова по-реално и възможно ни се струва то. Затова, нека не спираме да говорим за напредък на правата на жените. Нека продължим да вярваме в силата на думите да променят реалността към по-добро. И нека завърша този текст така, както го започнах: Имам една мечта – да е щастлива всяка жена на света.Ще се окаже, че няма по-голям враг на патриархата от щастливата жена– той по-трудно говори за нея и не може да я вкара в рамки, нито езикови, нито житейски.
Надежда Дерменджиева
ПП – Заглавието на този текст нарочно препраща към Иван Вазов. Вярвам, че е важно да го помним не само като „патриарх на българската литература“, но и с приноса му към налагането на патриархалната култура, в която живеем и днес:
„След 1878 г., в България се запазва възрожденската традиция учителството да се смята за елит на националната интелигенция и професията е именно мястото за реализация на жените с висше образование (получено отвъд границите на държавата ни). През 1895 г. Висшият учебен съвет решава учителките да бъдат уволнявани в момента на тяхното омъжване. През 1898 г. управляващите[мъже]отиват и по-далече – подготвят силно консервативен проект за изменение и допълнение на Закона за народното просвещение. Иван Вазов, тогава Министър на народното просвещение (1897 – 1899 г.), се мотивира за измененията в закона с големия наплив на учителки в професията и най-вече с безнравственото влияние, което оказват бременните учителки над своите ученички. Законът е приет и влиза в сила през 1899 г. – всички омъжени учителки, с изключение на вдовиците, са уволнени, ако са на щат и не се назначават при кандидатстване. Въвежда се и квота по пол, за да бъде даден достъп на мъже до престижната тогава учителска професия.“ (Университетското образование и българските жени, 1879 – 1944. Жоржета Назърска, 178-179 стр.).
Снимка:Barbara Kruger
