Автор: Емилия Славова – по покана на Български фонд за жените
Емилия Славова е университетски преподавател и социолингвист, изучаващ взаимовръзките между езика, обществото и културата. От 2018 година и истерията около Истанбулската конвенция следи отблизо и темата за джендъра.
„Това са мъжки времена“, каза наскоро един професор, когато оглави един кратко просъществувал алтернативен щаб за управление на кризата с корона вируса.
„Когато зимата има буря, мъжът кара колата, защото е по-опитен“, каза преди няколко години един премиер. Същият обича да назначава жени на ръководни постове. Но не компетентни жени, а „калинки”. Хем покриват европейските изисквания за джендър баланс, хем служат за декорация. А и са по-мили и отстъпчиви. И разбират добре кой всъщност кара колата.
„Ние жените ги предпочитаме за други неща“, беше казал един партиен функционер по повод възможността жена да оглави една партия. Партия, която поне на хартия би трябвало да е прогресивна и да поддържа джендър равенството.
Няколко години по-късно друга жена най-сетне оглави столетницата. След което побърза да се обяви срещу Истанбулската конвенция, за да защити консервативните ценности и традиционните джендър роли. Нищо, че самата тя беше заела една съвършено нетрадиционна джендър роля, отредена ѝ от високия партиен пост.
„Светът съвсем се побърка. Черен за президент. Следващия път остава да изберат жена“ – случаен коментар на читател в новинарски форум по повод избора на първия небял президент на САЩ през 2008 г. Обаче изразява съвсем не случайно, а всъщност доста широко разпространенено мнение, че лидерите по право трябва да са мъже. И то бели. Всичко друго е отклонение от нормата и знак, че нещата не отиват на добре.
Е, през 2016 година САЩ се поправи и не избра жена за най-високия пост на планетата. И целият свят си отдъхна. Сега спокойно може да пие белина, за да се лекува от корона вируса. Не, моля ви, недейте, това е шега. Дори и 45-тият президент даде заден ход след озадачаващото си предложение и опита да се измъкне, като каза, че това е било сарказъм. Но немалко хора му повярваха и опитаха алтернативното „лечение“. А големи производители на дезинфектанти панически обясняваха на клиентите, че препаратите трябва да се ползват само по предназначение, т.е. за почистване, но в никакъв случай не за директна консумация.
Междувременно, в световните медии заглавие след заглавие привличат вниманието към една доста необичайна закономерност. Оказва се, че въпреки, че жените са малък процент от световните лидери (около 7%, според едно изследване), те се справят впечатляващо добре с глобалната Covid 19 криза. Ето само няколко от заглавията:
Forbes: Какво е общото между страните с най-добрите мерки срещу коронавируса? Жени лидери
The Guardian: Тайното оръжие в борбата срещу коронавируса: жените
CNN: Жените лидери се справят особено успешно с пандемията. Защо тогава няма повече жени?
С особено внимание се отнасят медиите към премиера на Нова Зеландия Джасинда Ардърн, която балансира грижата за страната си с грижата за малко дете у дома:
The Atlantic: Новозеландският Министър председател може да се окаже най-ефективният лидер на планетата
Статия след статия коментират нейния загрижен, емпатичен подход, брилянтна комуникация с лайв видео от дома, в комбинация със бързи и строги мерки за дистанция и изолация, масово тестуване и вслушване в гласа на науката. В резултат, Нова Зеландия задържа броя на жертвите минимален, а към момента заявява, че се е справила с епидемията, и постепенно охлабва рестрикциите. А 88% от новозеландците вярват на правителството си за взетите мерки.
Но и други жени получават сериозно медийно внимание. Особено се откроява Ангела Меркел, чиито научни познания и докторска степен по квантова химия явно ѝ помагат, за да осмисля информацията и да комуникира по-добре научни факти. Похвали се сипят и за лидерите на северните страни, повечето от които са жени: Ерна Солберг в Норвегия, Митте Фредериксен в Дания, Катрин Якобсдотир в Исландия, Санна Марин във Финландия (Последната е само на 35 години, феминистка и природозащитник, отгледана от две майки). Емпатията и загрижеността са част от типичните характеристики, които се коментират: призоваване към съпричастност и солидарност, социални мерки в подкрепа на най-уязвимите, пресконференции за деца – всичко, което обществото традиционно очаква от жените. Но това е само едната част. Другата е позоваване на науката, ясна стратегия, рационалност, решителност и смелост – черти, които сме свикнали да бъдат приписвани по-скоро на мъжете.
На фона на тези вдъхновяващи примери, излизат и контрапримерите: все мъже, чието управление по време на криза се характеризира с агресивно отричане на проблема до последно (американският президент до неотдавна твърдеше, че вирусът е измама, а британският премиер упорито опитваше да го пребори чрез игнориране и изграждане на стаден имунитет. И двамата пропуснаха подходящия момент да затворят страните си и това струва десетки хиляди човешки животи). На много места по света мерките срещу коронавируса преливат към заглушаване и демонизиране на медиите, неглижиране на научните изследвания, завладяване на съдебната система, сегрегиране и тероризиране на малцинствата, налагане на авторитаризъм. Кризата се оказа перфектна възможност за заграбване на още повече власт и дори – защо не, ако условията позволят – установяване на диктатури:
The Guardian: От Тръмп до Ердоган, мъжете, които се държат зле, са най-лошите лидери по време на пандемия (Мen behaving badly е препратка към заглавие на филм).
The New European: „Мачисткото“ отношение допусна коронавируса на Даунинг Стрийт, казва консервативен народен представител
The New York Times: За диктатори, и други, коронавирусът е възможност да заграбят още повече власт
The Financial Times: Как лидерите силоваци ще експлоатират кризата с коронавируса
The Globe and Mail: Как пандемията прави силоваците по-силни, от Унгария и Сърбия до Филипините
Позволявам си да преведа strongmen като „силоваци“ поради липсата на по-подходящ еквивалент на български език и защото акцентът на английски е върху налагането чрез сила, а не върху това, че самите те са силни. Няколко от статиите наблягат върху мачисткия, силов подход, който предполага отричане или подценяване на проблема. А при вземане на мерки, фокусът е върху запазване на икономиката вместо запазване на живота: печалбите преди хората.
Много от тези лидери залагат на военната реторика, сформират „военни кабинети“ (Великобритания), наричат себе си „военни президенти“ (САЩ), използват армията за установяване на ред и всяване на страх у населението, дори стрелят на месо при неизпълнение на мерките (Филипините). Свободата на словото е една от първите цели на такива лидери: обвиненията за разпространяване на „фалшиви новини“ и „всяването на паника“ им развързват ръцете да налагат мерки срещу журналисти, които информират обществото за реални проблеми. Затвор грози хора дори за Фейсбук статуси. Следенето на мобилните телефони се налага като законова мярка за ограничаване на епидемията, с неясно какви последствия за демократичните права и свободи. Някои лидери затвориха парламентите и управляват с декрети, даващи им почти неограничена власт (Унгария). Добре известно е, че в условия на война, гражданските права са силно ограничени, а страхът за физическото оцеляване измества всичко друго. Затова и военната реторика се използва особено ефективно за ограничаване на всякакви свободи и за налагане на „мъжки“, или по-скоро „мъжкарски“ дискурс.
Но нима всичко е въпрос на пол и джендър? Нима жените наистина са по-добри? Всъщност, не съвсем. Има много мъже, които се справят чудесно в кризата, комуникират ефективно, и като цяло получават обществено доверие и подкрепа. Джъстин Трюдо в Канада, Марк Рюте в Нидерландия, Стефан Льовен в Швеция са само малка част от много примери на мъже лидери, които се справят не по-зле от колегите си жени. Във Великобритания позитивен пример е кметът на Лондон Садик Кан, а губернаторът на Ню Йорк Андрю Куомо стана особено известен с информативните си пресконференции за коронавируса.
„Обществото бе спряно от най-микроскопичното нещо на планетата, но ние ще се справим. Сега трябва да направим така, че възстановяването да не е връщане към старото положение – защото статуквото предаде много от най-уязвимите хора. Ще направя всичко по силите си, за да впрегна изобретателността на лондончани да създадем по-добър, по-зелен и по-справедлив град“, казва Кан пред Standard.
В една от многобройните си пресконференции (от 26 март 2020 година), Андрю Куомо казва: „Това е Ню Йорк. Близостта, връзките, споделянето – това ни направи уязвими, но това също така ни прави уникални и силни и ще ни помогне да се справим“. В моменти на криза, продължава той, можем да видим най-доброто и най-лошото у хората. И коментира огромната подкрепа, работата на доброволците, помощта на психолозите, включването на собствените му дъщери с обръщение към младите хора и вярата, че децата му, както и всички нюйоркчани, ще излязат по-добри граждани и по-силни като общност от кризата.
Типично за тези примери е, че залагат на ценности като солидарността, грижата за уязвими групи и емпатията. Т.е. проявяват и характеристики, приемани за „женски“. В същото време, има твърде много жени, които едва ли биха се справили по-добре от тези мъже. Полът сам по себе си не може да бъде фактор. Обяснението е другаде.
От една страна, според The Guardian, жените не стават по-добри лидери просто по силата на това, че са жени. По-скоро връзката е, че те трябва да са много по-добри, по-добре подготвени, по-компетентни, за да бъдат взети насериозно и да станат лидери. От друга страна, според статията на CNN, страните, които имат жени на лидерски позиции, са многопартийни демокрации с високи нива на публично доверие в институциите.
Какво се оказва? В страните, в които преобладават либералните ценности, в които има относително джендър равенство и в които е възможно жена да оглави правителството или да стигне до висок лидерски пост, всъщност няма особено значение дали мъж или жена ръководи страната. Важни са водещите ценности: демократичност, равнопоставеност, егалитарност, върховенство на закона, ясни правила, прозрачно управление. Очакването е, че и за мъжете, и за жените, с приоритет ще са интересите на общността, а не егото на лидера. Съществува баланс между икономиката от една страна, и интересите на обществото, включително и най-слабите му членове, на природата и климата, от друга. В такива страни и жени, и мъже се справят потенциално еднакво добре, комбинирайки по-„мъжки“ стратегии като решителност и рационалност с по-„женски“ такива като емпатия, грижовност, солидарност. С цялата условност на подобни джендър клишета. А когато не се справят, тези лидери биват отстранявани по демократични механизми.
Обратното, там, където е недопустима саматa мисъл за жена на висш управленски пост, това е резултат от налагането на закостенялата патриархална норма, която изисква мъжът да е начело на семейството и обществото, а жената да пази домашното огнище, да обслужва и да обгрижва. Тази норма залага на кардиналното разграничение между двата пола, като представя тези разлики за божествено зададени или биологично заложени. И в двата случая – наложени отвън и неподлежащи на преразглеждане и преосмисляне. Джендър стереотипите разграничават двата пола, поляризират ги и йерархизират. А лидери, които не виждат по-далече от собствените си интереси и рейтинги, които помпат мускули и проповядват доктрината Me first, ескплоатират умело патриархалните джендър клишета.
Те не само нарушават гражданските права, пренебрегват науката, смачкват независимата журналистика и толерират корупцията, за да се задържат максимално на власт. Много от тях съвсем съзнателно потъпкват правата на жените, на етническите и сексуалните малцинства, и изобщо на всички, които виждат като по-слаби и уязвими. В същото време представят себе си в ролята на мъжкари и спасители, които единствени знаят как да се справят с кризата, в замяна на отнетата свобода. И макар избрани демократично в повечето случаи, опитват да циментират властта си до безкрай. В резултат, се оказват най-малко ефективните лидери в справяне с кризи като пандемията. Не защото са мъже. А защото залагат на мъжкарството, на агресията и егоизма като съзнателно избрани стратегии за заграбване на власт.
„Мъжки времена“ ли? Не. Крайно време е да приемем, че сме равни; че еднакво добре се справяме и в кризи, и в ежедневни ситуации. Време е не за мъже и не за жени; време е за повече човечност, повече съпричастност, повече взаимопомощ. И именно в моменти като този, когато светът е изпаднал в безпорядък и е ужасно уязвим, имаме шанс да го пренаредим по нов начин. Но за целта, освен с корона вируса, ще трябва да се справим и с другия вирус, или може би цял вирусен комплекс: на авторитаризма, мачизма, национализма, популизма и егоизма. Осъзнаването на проблема е първата крачка към решаването му.
Визия: Daily News
