Надежда Цекулова е директорка на Програма „Кампании и комуникации“ в Български хелзинкски комитет. По образование е журналист и това е нейната основна професия в продължение на 15 години. Доброволческите й инициативи в подкрепа на майчиното и детското здраве обаче постепенно я насочват към по-концентрирана дейност за застъпничество в тези сфери, а в последствие работата й почти изцяло се свързва със защита на човешките права. Има три деца и прекрасен мъж.
Ние от Български фонд за жените се обърнахме към нея за интервю по въпросите на раждаемостта, женското и майчиното здраве, детските политики, за да потърсим по-задълбочени отговори на важни въпроси, които често се разглеждат доста повърхностно в публичния дискурс и особено преди избори се използват за политически и конюнктурни цели.
Какво показват статистическите данни, с които разполагате – ниска ли е раждаемостта в България? Тъй като постоянно, но особено по време на предизборна кампания, ставаме свидетели на популистки тези, които твърдят, че жените не раждат достатъчно и затова нацията ни загива.
Преди да минем към цифрите, искам да обърна внимание, че формулировката „жените не раждат достатъчно“ се използва от същите хора и организации, които настояват, че се борят за утвърждаване на „традиционното“ семейство. Да разбирам ли, че според тях традиционно жените самостоятелно решават да имат дете, самостоятелно го зачеват, и съответно традиционно самостоятелно носят отговорността за състоянието на раждаемостта в държавата? Въпросът ми е риторичен и с него ми се иска само да привлека вниманието върху взаимно отричащите се тези, които тези хора и организации прокламират.
А сега по същество.
За да коментираме коректно данните за раждаемостта, трябва да можем да ги поставим в контекст. Коефициентът на раждаемост се измерва в промили и показва броя живородени деца на всеки 1000 души от средногодишното население. За 2019 г. този коефициент за България е 8,8. Този коефициент обаче ни казва колко са новородените през годината бебета, спрямо общото население, а не колко раждат жените. Отговор на втория въпрос дава тоталният коефициент на плодовитост, който показва колко деца би родила една жена във фертилния период на живота си, на база повъзрастовата плодовитост в дадената година. За 2019 г. този коефициент за България е 1,58.
Кажете ни малко повече за “коефициента на плодовитост” и къде е България спрямо средния за ЕС?
Този коефициент дава най-точен отговор на въпроса „колко раждат жените“. Данните за 2019 г. сочат, че една българка ражда средно 1,58 деца в живота си. Разбира се, това не е голямо число. Ако го разгледаме в контекст обаче виждаме, че през 2001 г. той е бил 1.24, а през 2016 г. – 1.54. Това означава, че през последните 20 години, жените във фертилна възраст раждат все-повече деца.
Друго важно сравнение е това с държавите, с които се оприличаваме по някакъв начин, а именно – партньорите ни в Европейския съюз. Средният тотален коефициент на плодовитост за ЕС е 1,53. Държавата с най-висок коефициент през 2019 г. е Франция – 1,86, а най-нисък е коефициентът в Малта – 1,14.
Иначе казано – българките раждат повече деца от средното за ЕС.
По ваше мнение какви са корените на демографските проблеми, ако това не е ниската раждаемост?
В третата декада на 21 в. е ужасно примитивно демографската ситуация на едно общество да се измерва единствено в брой живородени бебета. Аз не съм специалист по демография, и може би тук трябва да бъдат потърсени експерти, но ето какво виждам през погледа на човек, който се занимава с права на жените и децата: страната ни не е помръдвала от първото място по обща смъртност в ЕС. Показателите ни в различните параметри на детската смъртност (перинатална, неонатална, детска) се движат в позитивна посока в последните 10 години, но за съжаление продължаваме да сме сред водещите държави с най-голям дял загубени детски животи. Тоест, един от сериозните ни демографски проблеми е ниското качество на живот и здраве, което води до висока смъртност.
Друг фактор е миграцията на населението. Това са хората, които напускат държавата ни и тези, които се заселват в нея. От официалните данни за миграцията се вижда, че макар общият брой на заселилите се и изселилите се да е близък, при жените на възраст между 20 и 30 години, и при мъжете между 20 и 40 има огромен превес на напусналите. Това са точно хората, които имат или ще създават семейства и деца в близките години.
Какви национални и местни политики е необходимо да бъдат въведени, за да се стимулира раждаемостта? Вие сте майка на 3 деца – от какво имате нужда, за да се чувствате по-подкрепена като родител?
Както стана дума по-горе, аз не мисля, че раждаемостта у нас има остра нужда от стимулиране. Очевидно е, че в България младите хора имат желание да имат деца, въпреки че държавата не прави нищо, за да им създаде условия да ги отглеждат. Според мен позитивно би било да спрем да се взираме в „стимулирането“. Ако усилията на политиците се насочат в подобряването на условията за отглеждане на деца, семействата ще свършат останалото без някой да ги „стимулира“. Това минава през виждане на детето като субект и носител на права, а не като обект на отглеждане и собственост – на държавата, на родителите си, на образователната система и т.н. Ако истински искаме на децата да им е добре, ще създадем среда, в която те да бъдат подкрепени, да се развиват добре, а това ще улесни и родителите.
Мен като родител най-силно ме фрустрират системите на здравеопазване и образование. Те са архаични, ненадеждни, затормозяващи и специалистите, работещи в тях, и децата, и родителите. И съм убедена, че една качествена намеса в детското здравеопазване и в образованието, ще доведе до по-голямо желание на младите хора да раждат и отглеждат децата си в България.
От години в ролята ви и на журналист, на активист, на обществена личност, вие се застъпвате за реформа в женското и майчино здравеопазване? Кои са най-съществените проблеми в тази област?
Занимавам се насочено с права на раждащата жена от 2015 г., но следя проблема от много по-рано. За щастие и в тази сфера има позитивно развитие. Но пък от друга страна – и то е твърде бавно, с огромни регионални различия.
У нас на най-високо ниво – Министерството на здравеопазването и Българското дружество по АГ – няма достатъчно категорична подкрепа за утвърждаване на добрите практики в сферата на родилната грижа. Така те са индивидуален ангажимент на всеки един специалист, а това не дава добри резултати за достатъчно много жени. Мога да цитирам примери до утре – делът на цезаровите сечения в страната ни от години е около 50%, в родилните зали се ползват рутинно методи, които специалният докладчик за правата на жените към ООН определи като насилие, недоносените се обгрижват без достъп на родителите до тях, липсва достатъчна грижа в следродилния период и т.н.
Последното откритие, което направихме с колегите от БХК около подготовката на годишния ни доклад за правата на човека, е свързано с майчината смъртност. Оказа се, че здравната каса и агенция „Медицински надзор“ имат данни за поне 7 случая на починали в периода на бременността и раждането жени през 2019 г. По някаква причина в техните смъртни актове е записана друга причина за смъртта, и така НСИ отчита нулева майчина смъртност. За мен това е ужасяващ пример за пълната незаинтересованост на здравните власти относно качеството на майчиното здравеопазване. Защото – как коригираш проблем, за който твърдиш, че не съществува, и се опитваш да заметеш под килима?
А по отношение на детското здравеопазване? Какви са дефицитите?
Ако в акушер-гинекологията засега има достатъчно специалисти, и проблемите са по-скоро в географското им разпределение в страната и големия дял на доплащането, то педиатрията е една от специалностите с най-тежък недостиг на специалисти. Специалността е застаряваща, още по-тежко е положението с профилираните педиатрични сестри. Интерес липсва поради трудните условия за специализация и дългогодишното недофинансиране на дейностите в тази сфера.
Децата не са и никога не са били приоритет в тази държава, без значение какво пише по политическите лозунги. Знаете за кампанията за създаване на модерна, съвременна детска болница – в последните две години бяха гарантирани 100 млн. лв. от нашите данъци на една строителна фирма, но това стана без анализ на нуждите на детското здравеопазване, без качествено задание, без архитектурен конкурс. За същия период видяхме резултата от прехвърлянето на Фонда за лечение на деца в НЗОК – годишно се харчат с над 50% повече пари, но сумите, отделени за лечение в чужбина са 4 до 5 пъти по-малки.
Не мога да пропусна и дупката „психично здраве“, която ще се разкрие в пълните си мащаби след всичко, което причинихме да децата при псевдо-управлението на пандемията от коронавирус.
И с това само „прелитаме“ над проблемите, всеки от които изисква задълбочен анализ и мерки за преодоляване.
Имате ли усещането, че в България на жените се гледа не толкова като на капитал и ресурс, в който да бъде инвестирано, за да се разгърне пълният потенциал на всяко момиче и жена? Че не се дава реално пълноправно участие нито в политическата сфера, нито в научната, обществената, културната? Че жените много често се използват или им се вменяват декоративни функции? В момента имаме много показателни примери при представителството на жените като кандидати и като лидери на предизборните кампании на партиите.
Да. Това не е усещане, то може да бъде подкрепено с данни, и според мен е изключително важно всеки път, когато представяме проблемите си, да ги доказваме. В противен случай ще си мерим „усещанията“ за дискриминация и/или равнопоставеност, което няма да ни доведе до реални решения. Това, което истински ме тревожи, е готовността на жените да влизат в тези вменени им роли, без нищо да налага това. В момента, в предизборната кампания виждаме (аз поне) изключителни жени – смели, успели, далновидни, борбени.
Виждаме обаче и жени, които доброволно са приели ролята на фикуса в предизборната листа („изглежда свежо в офиса“); виждаме също жени, които заемат публично позиции в ущърб на правата на жените. Това безкрайно затруднява обикновената жена да отстоява своите права и позиции, и носи огромна вреда. Надявам се тези дами в политиката да го съзнават и да заспиват с тази мисъл.
Как си представяте желаното общество, в което момичетата и жените са истински лидери на промяната?
Не си го представям. През последните години все по-трудно поддържам ентусиазма си, затова се старая да приемам обществената среда, в която работим, такава, каквато е. И да се радвам на малките успехи.
Но жените СА истински лидери на промяната, тук и сега, в нашето несъвършено и понякога доста отчайващо общество. Огледайте се 😊
Вашето пожелание към общността на Български фонд за жените и нашите последователи?
Да бъдат сплотени.
Минаваме през много трудни времена и аз напълно споделям слогана, че „жените са винаги на първа линия“. Аз съм щастлива жена, радваща се на изключителната подкрепа на своя партньор и пълно споделяне на трудностите на семейния живот в период на пандемия. И все пак не бих могла да бъда себе си без подкрепяща женска общност, в която винаги се намира кой да ти каже „Не си сама“.
Автор на снимката: Studio Radina Photography
