Боряна Росса е художничка и кураторка. Получава докторска и магистърска степен по дигитални изкуства от университета Ренселаер, Трой, Ню Йорк (2012) и магистърска степен, стенопис в Националната художествена академия в София. В момента Росса е асистент-професорка в департамента по Трансмедия в Сиракузкия университет, Ню Йорк. Директорка е на София куиър форум от 2012 г. насам, заедно с философа Станимир Панайотов.
През 2019 г. участва в първото издание на Фонда за артистични проекти на жени на БФЖ с проекта “Отклонение: Жените в българското кино”. Той проследява развитието на женските кино-образи и обществените проблеми, които те отразяват или критикуват. Във фокуса попадат ролевите модели, представени в избраните от художничката филми. Интервютата на български кинодейци и критици, част от видео инсталацията, се превръщат в своевременен документ, който регистрира огромни поколенчески и политически различия. Но този документ има потенциала да подпомогне приемствеността между тези различни поколения и формирането на нови идентичности.
Боряна е сред 11-те художнички, избрани от журито в първото издание на Фонда за артистични проекти на жени „Всичко (ни) е наред“ през 2020 г.
Защо създавате изкуство? Кои са Вашите най-големи вдъхновения?
Не мога да не създавам изкуство – това е моят начин на живот. Изкуството за мен обаче не е само средство за себеизразяване, то има социална сила и води до промени в обществото. Смятам, че щастливите общества са тези, които успяват да оценят изкуството и да използват неговата сила, за да живеят по-добре.
Моите вдъхновения се менят през годините – но не отпадат, те се разширяват и допълват. Вдъхновява ме творческият дух на древните цивилизации. Това, че те са отдавна изчезнали и е трудно да сме сигурни, че знаем всичко за тях, ми дава пространство да фантазирам за причините за тяхното творчество. Вероятно идеализирам и романизирам във своите фантазии, но това е начинът да превърна историята от минало в бъдеще, в утопия, която да искам да осъществя.
Във връзка с тази моя привързаност към историята ще кажа, че ме вдъхновяват разказите нарисувани от жени. През тях историята се чете различно от общоприетите разкази. Бих споменала напоследък любимата ми неизвестна авторка на гностическото съчинение „Гръмотевица. Съвършената мисъл», а по нататък Мери Шели, Фрида Кало, Зинаида Серебрякова, Текла Алексиева, Васка Емануилова и много други. Вдъхновяват ме и авангардите на XX век – особено конструктивизма и супрематизма. А от съвременните авторки и автори във всяка една област като цяло се вдъхновявам най-много от тези, които са ми лични приятели.
До колко е важен житейският контекст за артистичната работа?
Произходът и позицията ти в живота естествено имат значение за това, което правиш като художник, а също и за това колко врати са отворени пред теб и колко трябва да разбиеш с главата си. Класовият произход и професионалната среда на родителите ти пък се пресичат с идентичността ти. Въпреки че в младостта си не осъзнавах доколко пречещо на успеха ми е че съм жена в изкуството, все пак подсъзнателно усещах, че нещо не е наред. Например в Художествената академия се говореше за така нареченото „женско пипане“, което всъщност означва, че винаги си личи дали нещо е направено от жена или от мъж, само по начина по който е нарисувано. За съжаление, за темите в изкуството не се говореше като зависещи от пола. Не се говореше за „женски“ и „мъжки“ теми. Някак там всички бяхме универсално съгласни, че някои неща са за рисуване а други не заслужават да им се обръща внимание. Тези, които „не са за рисуване“, бяха все типични за жените теми или поглед върху живота. Равенството на половете, което беше цел на социалистическото общество, в което съм се родила и живяла до 17-годишната си възраст, беше започнало да се реализира успешно, но не беше изцяло завършено, макар много хора да го обявиха като вече осъществено. Най-уверените в това напълно осъществено равенство, бяха тези, които най-малко го искаха, и които най-малко го искат сега. Затова изказването „Какво повече искате, нали мъжете и жените са равни“ всъщност означава, че искаш да прекратиш разговора за равенството на половете моментално, а не да погледнеш критично към това, което все още трябва да се прави. Такова отношение се отразяваше на класацията на „достойни“ и „недостойни“ теми в изкуството.
Стереотипното и съвсем неинформирано от гледна точка на проблемите на пола мислене в областта на изкуството е следното: „Ако сме вече равни, значи всички сме човеци и сме „еднакви“. Защо тогава трябва да се говори за женски теми, за женски поглед? Не е ли женският поглед – човешки? Не сме ли всички човеци?“ На пръв поглед такова мислене звучи уж убедително, но проблемът е, че равенството между жени и мъже не изисква еднаквост, а равенство на различностите. Ако единият поглед в това равенство на различностите е изтрит, то тогава другият поглед или „мъжкият“ става доминиращ отново. Равенство няма. Независимо от това колко този мъжки поглед ще претендира че е универсален.
С една дума тази бинарна дихотомия ме мъчеше още отдавна, а с годините за мен стана необходимо бинарното напрежение и да се размножи, защото погледите върху живота не са два, а много. Заради осъзнаването на тази сложност на обществените отношения, която се отразява на моята житейска ситуация, аз съвсем съзнателно включвам точно тази дискусия за погледите, за перспективите във всичко, което правя в областта на изкуството.
Аз реагирам на това което ми се случва чрез изкуството си. Ако не съм достатъчно задълбочена в тази своя реакция работата ми ще бъде мимолетна.
Променя ли се е ролята на жените артистки в българската сцена? Как?
Мисля че напоследък има повече художнички, които заемат дефинирана позиция чрез произведенията си. Албена Баева, Искра Благоева, Дарина Коконова са някои от тях. Мисля, че конкурсът на БФЖ разкри нови имена. От години с философа Станимир Панайотов правим София куиър форум, който също включи много нови имена.
Какви предизвикателства срещат жените художнички?
Тези, които и другите жени. Подценяване на техния талант както и на темите с които те се занимават. Статистиките за техните награди и участия донякъде дават някаква материалност на това твърдение, но често това подценяване остава незабелязано и се определя с някаква уж обективна причина. Че не е достатъчно „универсална“ темата, че не засяга цялото общество, а само някаква негова част. Мъжкото изкуство, макар да говори за мъжете и техните преживявания, поради някаква причина се счита априори за универсално, въпреки че половината от населението на земята – а именно женската половина – съвсем не може да се идентифицира с него.
Защо изкуството създадено от жени е важно за обществото? А за артистичните среди?
Защото то дава глас на теми, които иначе не са във фокус. Например Фрида Кало рисува преди всичко автопортрети. В тези автопортрети тя изразява политическите си идеи, така както и съпругът й Диего Ривера, но при нея индивидуалното присъствие, значението на личността, на всеки един отделен човек е много по-силно. Връзката с природата, връзката с майчинството и страданието минават през нейното тяло и след като тя е изобразена на картината те стават достояние на всички, но през нея. Така нейната лична история се политизира. Ривера присъства като автопортрет в работи, които са много по-декларативни, в тях личността е бледна, еднопланова, тя е част от някаква голяма борба и метафора, а личната му история не представлява интерес като политическо послание. Точно обратното на автопортретите на Кало.
Кете Колвиц – антивоенните й работи са силни универсални послания, но в тях на преживяването на жените е отделено особено внимание. Макар и обобщаващи образи, жените й не са лишени от индивидуалност и така те могат да говорят лично на всеки един зрител. Също, макар да се смята че зрителите се идентифицират преди всичко с изображения, приличащи на тях, ние всъщност можем да се идинтифицираме с герои, които са били част от живота ни, макар и да не са като нас. Можем да се идентифицираме с женски или мъжки образи, макар те да не са нашата лична полова идентичност. Когато тези образи са плътни и силни, тогава имаме за какво да мислим, с какво да се идентифицираме. Никой не може да се види в пустеещи универсални декларации.
Това е за женското изкуство – а феминисткото изкуство съвсем осъзнато прилага феминистка методология към това, което отразява и това го отличава от „женското“ изкуство. Тази методология е включваща, а не изключваща. Тя е хоризонтална, а не йерархично вертикална. В същността й са залегнали принципи, които дават възможност за разговор, за напрежение между различности, което води до движение. Хибридността, химерността, симбиозата (противопоставена на паразитизма) са все качества на феминисткото изкуство. Вертикалността и йерархичността водят до застой. Тук ще спомена накратко, че женското и феминисткото изкуство не винаги се припокриват и то най-вече защото феминистката позиция е осъзната политическа позиция. Независимо, че женската перспектива се политизира по подразбиране когато влезе в общественото пространство, много художнички настояват, че представят женски, а не феминистки поглед и че не са феминистки, макар техните произведения да ратуват за равенство между половете.
Как Ви помогна Артистичният фонд? Какво се случи впоследствие?
Създадох инсталацията “Отклонение: Жените в българското кино”. Първият етап на работата беше подпомогнат от Фонда и беше представен в галерия СиБанк. Това са серия от интервюта на жени от различни поколения за героините от българско филми, създадени между 50-те и първото десетилетие на XX век. В последствие разширих проекта и добавих рисунки от филмите и стенопис, показана в Гьоте институт. Работата ми беше много популярна и добре приета. Според мен успях да активирам различни слоеве на обществото да мислят за това как киното отразява проблеми и генерира манифести за изменение на обществото.
Какъв съвет бихте дали на бъдещите участнички във Фонд за артистични проекти на жени?
Да не мислят за участието си в тази изложба като за единствен ангажимент с проблемите на жените, а да мислят в перспектива. Съзнателно да заемат политическа и социална позиция в изкуството, защото тяхното собствено бъдеще зависи от това.
Акo желаете да дарите за реализацията на повече проекти на артистки, свържете се с нас на grants@bgfundforwomen.org.
* Интервюто е публикувано без редакции и отразява личните възгледи на художничката.
