За себе си казва, че често се чувства като „гостенка от бъдещето“, тъй като позициите, темите и каузите, които защитава, далеч изпреварват нивото на политическо и обществено развитие в България. Такова е и усещането да бъдеш около нея – привидно крехка жена с вглъбен и решителен поглед, която говори спокойно и премерено, дори и за най-големите несправедливости, на които е ставала свидетел. Вярва, че всяка загубена битка я прави по-силна и подготвена за следващата, защото „сме във война“. Не се страхува непрекъснато да се губи и да преоткрива себе си. Но едно нещо никога няма да промени – призванието да бъде социален работник, с което се гордее. Тя е Диана Димова, директорка на базираната в Стара Загора организация „Мисия Криле“.
„Да си активист означава да се забъркваш в проблемите и да можеш да се опиташ да разплетеш едно заплетено кълбо“, казва Диана.
Тези, които познават дейността на управляваната от нея организация, знаят, че говори от опит – екипът на „Мисия Криле“ винаги се оказва в окото на бурята, когато обществото е поставено пред голямо предизвикателство. Независимо дали става въпрос за хора, изпаднали в крайна бедност, майки с деца, опитващи се да се спасят от капана на домашното насилие, или големи бежански вълни като тези от Сирия, Афганистан и Украйна, Диана и нейните хора са там, за да помогнат.
„Просто аз не мога да работя друго. Искам да съм там, където има нужда от мен. И като се прибера вечер, денят ми да е различен… И същевременно да знам, че си е струвало, че нещо смислено съм направила“, споделя Диана.
В началото са децата
За Диана всичко започва спонтанно преди 25 години, когато родният ѝ град, Стара Загора, в който живее и до днес, е изправен пред проблем с бездомност сред децата.
„Имаше много, много такива – може би някъде около 45 деца, които живееха трайно в района на ЖП гарата. Има един паметник локомотив, в който те спяха. И така, с една група млади хора започнахме да ги храним“, припомня си активистката.
Така целият ѝ професионален път тръгва в посока на помощ за уязвими хора и групи, като с времето те се сменят или стават все повече. Едно обаче не се променя:
Борбата на Диана със статуквото
Дали ще е срещу институции от стар тип, където деца без родители са държани в „казармени условия“, срещу бездействието по отношение на нестихващата епидемия на домашно насилие, или срещу дискриминацията към бежанците – Диана Димова не се страхува да се бори, да разговаря и да се стреми към системни промени.
Споделя, че не го прави, за да търси внимание. Напротив. „Просто ме изгаря усещането, че има такива ужасни несправедливости в страната, в която аз живея“, казва Диана.
Любимият ѝ въпрос от представител на институция е: „В каква роля си позволявате да ни изпратите този сигнал?“. Чувала го е многократно, както и вероятно всеки, избрал трънливия път на социалната работа.
Винаги на първа линия
Същевременно обаче, с годините „Мисия Криле“ се превръща в търсен партньор на същите тези институции, когато са изправени пред кризисна ситуация. В разговора ни Диана сподели много подобни истории, които можете да чуете в подкаста. Тук ще се спрем само на една, която активистката няма да забрави никога. История, разказана за първи път в подкаст, която иначе щеше да остане просто една точка от дневния бюлетин на МВР.
На магистралата, в близост до Стара Загора, е задържан камион с афганистански бежанци, за който „Мисия Криле“ получава обаждане в 5:30 сутринта от полицията с молба да помогнат, ако могат. Независимо от сериозния си опит в кризисни ситуации, на място тя и екипът ѝ заварват гледка, за която е трудно човек да бъде подготвен. „От всичките 56 момчета 25 бяха в безсъзнание. Беше като бойно поле“, спомня си Диана.
Линейките от Стара Загора правят многобройни курсове, за да извозват към болницата пострадалите в критично състояние. На място има само един медицински специалист, който се грижи за всички момчета – поставя абокати, системи, отводнява ги. „Нямаше кой да ги носи. Ние ги носихме. Беше наистина нещо ужасно това, което видях“, споделя активистката.
Тя е категорична, че не иска да изтрие от спомените си този случай, защото той задава посоката, в която организацията ѝ трябва да работи.
„Никой не трябва да губи живота си, търсейки закрила. Това е нещо, което не мога да свикна напоследък. Последната година много ми е трудно да работя по случаи на умиращи хора“, посочва Диана. „Включително и вчера“.
През последните три години, стотици мигранти намират смъртта си на българска територия в опит да потърсят закрила. Фактите показват, че много от тези трагедии са предотвратими, стига на бедстващите, най-често изгубени в горите на Странджа, да се помогне навреме. Това обаче не се случва и тук отново на помощ идват “Мисия криле”, които сигнализират отговорните институции и си партнират с доброволци на първа линия. Понякога помощта идва твърде късно и тогава активистите помагат да опечалените семейства да разберат истината за своите близки и да ги погребат достойно.
Работата с бежанци я среща и със случаи на домашно насилие в бежанските центрове, когато отново тя и колегите ѝ изиграват решаваща роля при извеждане на жертвите и настаняването им в кризисния център, който “Мисия криле” управлява.
Имах една ситуация, няма да я забравя, в бежанският център получаваме сигнал от една млада дама, че мъжът я е пребил, пребива и 4-годишното ѝ момченце, тя беше бременна, и потърси помощ от нас. Каза: „Аз не искам повече да имам нищо общо с него, моля ви, настанете ме някъде извън този лагер.
След като жената успешно бива изведена от центъра, Диана лично отива да вземе багажа ѝ заедно с полицейски екип въпреки предупрежденията, че той е опасен.
Вместо агресия, обаче, при срещата с него активистката вижда един уплашен човек. “Единственото, което успя да направи, си го спомням много ярко, извади 50 лева и едни златни обеци и каза: „Моля ви, предайте тези неща на моята съпруга от мен и кажете ѝ, че се извинявам.“
Колко е важно да не бъдеш сам(а) в битките
Диана споделя, че бежанската криза от 2013 г. разделя живота ѝ на две – преди и след нея. Още търси у себе си и в семейната си история причините това историческо събитие да се превърне в неин личен житейски вододел. Друго събитие от подобен мащаб за нея е отхвърлянето на Истанбулската конвенция и мащабната кампания срещу женските права и техните защитници.
„Много ми е болно, че сме низвергнати, че сме заплюти, обиждани. На мен почна да ми харесва тази роля. Някак си, ако твърде много ни ръкопляскат, като че ли нещо не е наред“, смята тя. За да не се поддаде на непрекъснатия натиск обаче тя разчита на сериозен гръб в лицето на общности като тази на Българския фонд за жените, който винаги е до нея с думите: „Давайте, и ето малко подкрепа от нас“.
Ние имаме нужда да си усилим нашия гръб. А ако останем сами или само се оплакваме като жертви, няма да спечелим. Дори винаги да губим битките, аз продължавам да смятам, че това по-скоро ни тренира за следващата по-голяма битка.
Диана Димова е наясно, че пред нея и съмишлениците ѝ тепърва предстоят големи предизвикателства. През годините е научила от опит, че има силата да премине всичко, което ѝ се случва – и най-хубавото, и най-лошото.
„В най-тежките, тъмните ми професионални моменти неочаквано се появява някаква светулка. Обикновено това е някакъв човек, непознат. Много често ми се е случило непознатият за мен да ми е по-близък от брат“, категорична е тя. Това не трябва да я изненадва – през своя 25-годишен професионален път Диана е била тази „светулка“ за хиляди изпаднали в беда, независимо от техния произход, цвят и етнос.
За хората, с които работи, тя мечтае да живеят в свят, в който никой да не ги забелязва. „Не защото ги няма, а просто толкова да са слели с нас, че да не прави впечатление дали тя носи хиджаб, какъв е цветът на кожата ѝ или какъв език говори.“
Тогава няма да има толкова голяма нужда от самата нея – нещо, което Диана си пожелава. „Искам да има дни, в които никой да не се сеща за мен и да мога да си почина. Като първо – искам да се наспя.“
