Зад много обществени каузи стоят дълбоко лични истории. Рядко обаче чуваме за тях, защото правозащитниците предпочитат да говорят за битките, които водят, а не за себе си. Водила съм десетки, може би стотици разговори с хора, работещи по социално значими теми. И рядко съм се замисляла колко малко всъщност знам за самите тях.
Ето защо, с известно притеснение, помолих Деница Любенова – юристка, чиято работа следя с внимание от десетина години – да сподели личния си път към каузата на ръководената от нея младежка ЛГБТИ организация „Действие“.
„ОК ли е да питам за това?“, зачудих се. Но беше твърде късно.
Пътят към себе си
„Труден въпрос“, отговори Деница. След което заговори. А когато адвокат Любенова говори, си заслужава да я чуем – все пак я е изслушвал Съдът на ЕС в Люксембург, в голям състав.
Деница е родена в края на 80-те години във Видин – „може би едно от най-бедните места в Европа, не само в България“. Прекарва детството и юношеството си в рамките на едно традиционно, хетеронормативно общество, типично за всеки малък български град. Там темата за ЛГБТ и изобщо за нетрадиционната сексуална ориентация не е част от разговора. Не съществува нито у дома, нито в училище.
И макар тези първи юношески години да не извикват лоши спомени в съзнанието ѝ, Деница е категорична за едно:
„Винаги съм се чудила, ама какво ми е, по дяволите?“
Намира отговор на този въпрос едва когато се премества да следва в София и гледа интервю с едни от първите ЛГБТИ активистки у нас – Аксиния Генчева и Деси Петрова – Солджъра от организация „Джемини“. Описва момента на просветление така: „бях като простреляна“.
Следва много четене и проучване на това какво означава да си лесбийка. Изминава своя труден, бавен път към себе си и разкритие, което идва след време. За съжаление, смъртта на баща ѝ изпреварва този момент.
„Той ми беше най-близкият. И аз никога не му споделих за моята сексуална ориентация, за моите трудности, през които минавам“, споделя Деница Любенова.
„Всъщност това, че не съм могла да споделя с най-близкия си човек, ме накара да говоря повече по тази тема и да се застъпвам за правата на ЛГБТИ хората в България.“
Така се ражда „Действие“ – от срещата на няколко младежи, решили да говорят открито за себе си и за това, което са. Събират пари за регистрацията, организирайки музикален фестивал.
Всичко започва… на токчета
Вече знаем откъде идва „младежкото“ в пълното наименование на „Действие“. Как обаче организацията, основана от няколко младежи в ранните им двайсет, стига до етапа да води дела със стратегическо значение за целия Европейски съюз?
Отговорът е: с много протести, за всякакви каузи. Първият, който Деница си спомня, е за права на жените. Провежда се под мотото „Извърви километър в нейните обувки“.
„Всички ние бяхме на тези протести. Много от момчетата, които бяха в „Действие“, сами обуваха високите обувки и ходеха по Витошка с тях“. Със същите тези момичета и момчета протестират и срещу корупцията, и срещу бетона, и за съхраняване на природен парк „Пирин“, и в подкрепа на хората с увреждания.
Още тогава усещат, че трудностите на ЛГБТИ хората не са строго специфични за тяхната маргинализирана общност, а всъщност са дълбоко държавни проблеми. Проблеми на едно общество, на което е насадена омраза към всеки различен.
От една страна на „барикадата“
Междувременно зачестяват и атаките срещу гражданския сектор от 2018 г. нататък, нападенията срещу културни събития на ЛГБТИ+ общността, истерията около Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, и кулминацията с приемането на анти-ЛГТБИ+ законодателство през лятото на 2024 г. Перфектно режисирани акции, които нанесоха щети с ефект върху множество обществени групи. На мушка се оказаха не просто „обичайните заподозрени“, а и стотици учители и академични работници, посмели да изразят своето недоволство.
И така се случи нещо ново: гражданските организации не просто започнаха да си говорят, но и да говорят с един глас, смята Деница.
„Не можем да говорим за демократична държава и за върховенство на правото, ако първо не минем през дебата за правата на човека“, категорична е тя.
„Не знам как разбрахме, че стоим от една и съща страна на историята. Може би е било процес. Със сигурност е било процес.“
За какво служат грантовете?
Важно е да отбележим, че разговорът с Деница Любенова беше проведен месеци преди новият американски президент Доналд Тръмп и приближеният му тех милиардер Илон Мъск да сложат край на американската агенция за развитие USAID. Това решение постави темата за грантовото финансиране във фокуса на общественото внимание, като мишена на обвинения и критики се оказаха най-вече получателите на чуждестранни средства – независимо от тяхното предназначение и произход. Тук е моментът да подчертаем също така, че Българският фонд за жените е един от най-големите донори на проектно финансиране у нас, с което подкрепя десетки граждански организации и феминистки колективи в цялата страна.
Младежката ЛГБТИ организация „Действие“ не просто е изпълнявала няколко важни за организацията проекти с помощта на БФЖ, но е и сред получателите на т.нар. административно финансиране за дейността си. Деница Любенова не крие това и обяснява за нашата аудитория за какво си служи с получените средства.
„Няма как ние да изискваме от една неправителствена организация тя да предоставя становища за безобразни законопроекти, които в момента са влезли в пленарна зала. Да организира събития, да извършва основната си дейност… в нашия случай това е предоставяне на пробоно правна помощ и консултации на ЛГБТИ+ лица… да прави всичко това про боно“, обяснява тя.
„Ние оперираме с публични средства. И оперирането с публични средства съответно изисква своята абсолютна прозрачност. И ако нямате прозрачност, при една първа проверка, организацията ви просто няма да съществува вече“, допълва юристката.
ЕС се променя, но не и ние
Безспорно историята, с която Деница Любенова и „Действие“ добиват широка популярност извън ЛГБТИ средите, е тази на бебе Сара – дете с две майки, Калина и Джейн, които и до днес се борят за това дъщеря им да получи българско гражданство. Сара е родена в Испания и в акта за раждане е записана с две майки – формулировка, която българската държава не признава в своето национално законодателство. Но следва ли да признае законите на други държави от ЕС, които гарантират равни права на еднополовите семейства? Важен въпрос, с който адв. Любенова се заема.
На 14 декември 2021 г. Съдът на Европейския съюз постановява, че българските власти са задължени да издадат лична карта за самоличност или паспорт на Сара, удостоверяващ нейното гражданство и посочващ нейното фамилно име съгласно акта за раждане, съставен от испанските власти. Това решение е от значителна важност за развитието на европейското законодателство и засяга над 100 000 семейства в Европа, които се намират в подобен юридически парадокс.
„В резултат от решението на Съда на ЕС, започнаха поредица от законодателни инициативи на Европейския парламент за така наречения регламент за признаване на актове за раждане при трансгранично родени деца“, разказва Деница, която води делото в Люксембург.
Някои страни членки не чакат новия европейски закон, който още е в процес на обсъждане, и променят вътрешното си законодателство така, че да могат да признават актовете за раждане, издадени от други страни от ЕС. Първа е Германия, следват и дори държави като Полша и Румъния, които не са известни с широко признаване на правата на ЛГБТИ.
Но българските власти, които са адресат на решението на европейските съдии, продължават да отказват да го изпълнят. Район Панчарево на Столична Община не признава законодателството на ЕС, въпреки че то има върховенство над националното.
„Това, което беше най-скандалното в случая на бебе Сара, е, че цяла Европа, в общи линии, призна последиците от решението на съда на ЕС“, коментира адвокатката.
Но тя и екипът ѝ не се отказват – по казуса вече има заведено дело пред Съда по правата на човека в Страсбург, както и отправено искане към ЕС за стартиране на наказателна процедура срещу България за нарушаване на правото на ЕС.
Докато институциите на национално и международно ниво продължават да си подават топката, Сара вече отдавна не е бебе. Засега момиченцето остава без гражданство, но въпреки това Калина и Джейн вече имат второ дете. Към момента и то няма гражданство, което значи, че също като сестра си не може да пътува, за да види своите роднини у нас, нито пък има нормален достъп до образование и здраве.
„Ние не можем да си позволим да съдим едни хора за това, че са решили да изразят любовта си една към друга през това да имат деца“, смята Деница.
„Въпросът не е дали ще има гражданство. То ще има гражданство. Въпросът е дали ще е българско или ще е испанско. Аз всъщност повече залагам на това, че ще е испанско“, допълва тя.
Деница не крие, че това семейство има предимство пред много други еднополови двойки – то не живее в България.
Битка за права с отворен край
Стотици други обаче са тук и се опитват да живеят живота си, „заобикаляйки българската реалност“. Това обаче невинаги е възможно – проучване на „Действие“ от 2018 г. показва, че заради невъзможността за признаване на връзките на еднополови двойки, те са лишени от над 300 права. От права са лишени и децата им, които растат тук, сред нас. Ако дете от еднополова семейство загуби своя биологичен родител или осиновител, то пред него стои реалната опасност да бъде отнето от другия си родител. Това не е хипотеза – подобни ситуации вече са се случвали в България.
Ето защо Деница и съмишлениците й не спират да водят дела, да обучават институциите у нас, включително прокуратурата и МВР, да познават и защитават правата на ЛГБТИ+ хората, работят с администрации и университети. Тя не крие, че са постигнали доста успехи, но и че на всяка крачка от пътя се сблъскват с омраза.
„Омраза в съдебната зала, насмешка, омраза от законодателя, омраза от общината, от всички неразбиране. Аз смятам, че в българското общество няма особен напредък по отношение на приемането на ЛГБТИ хората“, признава с горчивина тя.
Това води до прегаряне при много застъпници за правата на човека у нас. Как се справя тя?
С изключване. Интервали от време без комуникация с никого. Връзка с природата. Време в планината. И съхраняване на надеждата, че след 20 години в България организации като „Действие“ няма да бъдат необходими.
„Искрено се надявам, че обществото ни ще е толкова израснало и законът ще е така реформиран, че да няма нужда от организации, които да трябва да следят всяка крачка на институциите“, завършва Деница.
