Милена Едвиг е собственик на галерия за съвременно изкуство Doza Gallery и управляващ партньор в рекламната агенция B+RED. С дългогодишен опит в създаването и реализирането на кампании и творчески продукти, тя работи за популяризирането на социално ангажирани проекти и инициативи в бизнеса и неправителствения сектор.
Какво е значението на работата на Герила Гърлс в контекста на българската артистична сцена?
Жената не се ражда изключена от историята, но историята често я изключва.
Герила Гърлс изобличават именно този процес – структурното заличаване на жените в изкуството не е случайност, а съзнателно изтласкване, в което не само институциите и мъжете, но и ние самите несъзнателно участваме, възпроизвеждайки същите механизми.
В България този процес е по-незабележим, но не по-малко дълбок. Тук патриархатът няма нужда от директни забрани – той оцелява чрез неглижиране, чрез мълчание, чрез липсата на записана памет.
Жените художнички съществуват, но остават сенки в учебниците, призрачни в музеите, бележки под линия в критиката.
Ако можете да включите едно произведение на българското изкуство в разговор с творчеството на Герила Гърлс, кое би било то и защо?
„Между миналото, което е напът да се случи, и бъдещето, което вече е било“ на Красимир Терзиев е работа, която разкрива структурите на власт, механизмите на паметта и процесите на изтриване – въпроси, които стоят в сърцето на феминистката критика.
Историята е винаги писана – но от кого и с каква цел? Когато една жена твори, тя неизбежно се сблъсква с историята, която я е изключила. Тя не може да стъпи върху традиция, която не е писана за нея, затова или трябва да я отрече, или да я пренапише.
Феминисткият прочит не е даденост – той винаги трябва да бъде извоюван. Той не присъства като очевиден пласт в разказа, а е скрит, заглушен, заличен, и затова е нужно да го интерпретираме от сегашна позиция, вместо той да бъде очевидно наличен.
Защо изкуството, създавано от жени и други маргинализирани общности, е важно за обществото и артистичните среди? Променил ли се е достъпът на тези групи до българската сцена и по какъв начин?
Мъжът твори изкуство, жената – „женско изкуство“.
Изкуството на маргинализираните групи е важно, защото разрушава този двоен стандарт. То отказва да бъде рамкирано в категории, които свеждат неговата стойност до идентичността на създателя му. Ти си глас на своята група, но не и на универсалното – този имплицитен код се възпроизвежда от институции, критици, публика.
Променил ли се е достъпът на жените до българската сцена? Да, но само в рамките на „разрешеното“.
Жените са по-видими, но дали тяхното творчество наистина променя канона, или просто го допълва, без да го разклаща? Приемат ли ги като централни фигури, или ги добавят като коректив, като „необходимата“ различност?
Истинското равенство ще дойде едва когато жената не е „жена художник“, а просто художничка. Когато изкуството ѝ не е „женско“, а изкуство, което е толкова дълбоко, сложно и валидно, колкото всяко друго. А то е несъмнено.
„Изкуството да си непослушна“ (The Art of Behaving Badly) продължава до 8 юни 2025 г. в Национална галерия / Квадрат 500. Изложбата е част от многогодишния проект на Български фонд за жените – „Фонд за артистични проекти на жени“.
