Леа Вайсова е изследователка, преподавателка, феминистка и активистка. Съчетаването на всички тези роли тя оприличава на сложен „танц“, който обаче е неизбежен на „бойното поле“ на социалните науки. Какво означава да бъдеш феминистка в българския академичен свят и активистка в период на репресии срещу правата на човека и джендър науката – научаваме от разговора с Леа Вайсова, главен асистент д-р в Софийския университет, специалност „Социология“, и съоснователка на феминисткия колектив „ЛевФем“.
„Истината винаги е продукт на една конкретна историческа ситуация. Така че дори когато функционирам като изследовател, дори когато съм просто в научната сфера, аз никога не съм просто и само учен или изследовател“, обяснява Леа Вайсова, която се надява, че чрез своите научни публикации и бъдещи книги успява да кара хората да се замислят и да надскачат своите „собствени очевидности“.
Що се отнася до ролята си на активист, тя я определя като „човек, потопен в актуалността на събитията, който се опитва да противодейства на конкретни процеси, участвайки в публичността под различни форми“. За разлика от други хора на науката, които избират да останат изцяло в академичното поле, социоложката съзнателно прави този избор – макар и да признава, че балансът е труден.
„Танцът между двете – между това да бъдеш активист в популярния смисъл и между това да бъдеш изследовател – е доста сложен. Мога да кажа, че нямам рецепта за този танц: не знам точно какъв е ритъмът, не знам кога човек губи себе си като изследовател, когато се впусне изцяло в активизъм, или пък кога активизмът му дава вдъхновение за изследователски въпроси“, разсъждава тя.
Науката като „бойно поле“
Според Леа Вайсова, битката около Истанбулската конвенция не е първият път, когато науката и академичните институции се оказват поле на властови сблъсъци – особено що се отнася до Софийския университет, с който тя е свързана от години.
„Когато бях студентка, съм се вълнувала много от това, че повечето от моите преподаватели имаха активни обществени позиции“, споделя тя.
„Действително ние трябва да си признаем, че науката е бойно поле – включително когато говорим за перспективата към пола, за деконструктивистката перспектива или за разбирането за национална идентичност. Да, това е позиция – не само научна, но и политическа“, смята изследователката.
Тя е убедена, че тази позиция трябва да бъде защитавана, но за целта академичното пространство трябва да бъде свободно – да осигурява възможност за дебат и разгръщане на аргументи. Ако това условие бъде изпълнено, Вайсова вярва, че никой от опонентите на деконструктивизма, които се опитват да биологизират дискурса, няма да може да устои на социално-икономическите аргументи.
Академичната свобода обаче е под въпрос не само у нас, но и в световен мащаб. Докато наблюдаваме с тревога атаките на администрацията в САЩ срещу университетските институции, думите на Леа Вайсова отекват още по-силно.
„Няма как, след като презумцията е, че другия е враг, след като презумцията е, че публичността се конституира на принципа на война (…), ние да имаме публичност, изградена върху принципите на свободната дискусия и признаването на другия като равностоен“, категорична е тя.
„Ако ще имаме война, тогава, може би трябва да помислим как ние влизаме в нея – с какви ‘оръжия’“, допълва Леа Вайсова.
От експертно към политическо
Както и за останалите участнички в тази подкаст поредица, и за Леа събитията около отхвърлянето на Истанбулската конвенция се оказват преломен момент – загубена битка, за която тя предпочита да потърси причините и вътре в самото българско женско движение.
„Ние трябва да огледаме сами себе си преди 2018 година. Всъщност, какво представлява женското движение до 2018 година, ако изобщо можем да говорим за женско движение? Защото тук става въпрос предимно за неправителствени организации с техните специфични проблеми“, обяснява изследователката, чийто академичен фокус през последните години е именно върху тези въпроси.
Вайсова не отрича успехите на женските организации у нас в годините на прехода – те са безспорни, казва тя – но смята, че са останали незабелязани от обществото, тъй като усилията им са били съсредоточени основно върху предоставяне на експертни услуги и лобиране за законодателни промени.
„В някакъв смисъл общественото мнение в България и общественото усещане е било, че като че ли в България няма феминистко женско движение. И това е така не защото го няма, не защото не е било силно, а защото самият начин на политическо действие не е предполагал адресирането на по-широката публичност“, коментира тя – теза, споделена и от основателката на БФЖ, Мира Хаджимитова, в първия разговор от тази поредица.
Именно липсата на подобна социална ангажираност, в комбинация с финансовите и структурни проблеми, пред които бива изправен гражданския сектор, допринасят за това женското движение да се окаже силно уязвимо на добре организираната консервативна атака срещу него, смята Леа Вайсова.
Днес този урок е добре разбран и научен. Все повече женски организации не се страхуват да участват активно в политическия дебат. Една от тях е левият феминистки колектив „Левфем“, който Леа съосновава със свои съмишленички в разгара на събитията от 2018 г.
Леа и „Левфем“
Появата на „Левфем“ социоложката свързва както с осъзнаването, че антиджендър движенията са много силни и международни, така и с едно лично преживяване, което помни и до днес.
„Аз много ясно си спомням шока, който преживях от обсъждането в Софийския университет на Истанбулската конвенция [през януари 2018 г. – бел. авт.]“, разказва тя, като допълва, че до този момент не е възприемала антиджендър дискусиите много сериозно.
„Струваше ми се абсурдно цялото нещо. Мислех си, че това ще е една кратковременна димка“, признава Вайсова.
Срещата в СУ обаче променя всичко: „Това беше дебат от четири часа, провеждан на живо, в който някак си аз буквално усетих агресията на езика върху себе си – като жена.“
Това е и моментът, когато Леа решава да функционира публично като феминистка.
„Това не означава, че не съм била феминистка преди това. Разбира се, ние сме правили много неща в сферата (…) отпреди това и много от членовете на „Левфем“ също са били активни. Но тогава усетих, че има необходимост моят символен ресурс да бъде вложен в тази кауза“, споделя тя.
Решението обаче идва със своята цена – за една изследователка, откритото заявяване като феминистка носи със себе си „публична щампа“, съпроводена с допълнителни отговорности, ограничения и дискриминационни нагласи.
„Което, разбира се, понасям и до днес. И очевидно няма да се оттегля от тази публична щампа – да се наричам феминистка – която носи със себе си цялата отговорност и всички ограничения, включително, както добре знаем, дискриминационните нагласи в нашето общество.“
„Аз все пак съм социолог, занимавала съм се със социални движения, темата за демокрацията много ме вълнува. Но откакто ‘съм феминистка’, се предполага, че мога да говоря само за феминизъм и за нищо друго. Ограничена съм в това какво мога да коментирам, какво се предполага, че е интересно, че мога да кажа – и дори кога мога да говоря по определени теми, често само в конкретни периоди от годината“, обяснява тя.
Повече за дейността на „Левфем“, за историята на антиджендър дискурсите и опитите темата за сексуалността да бъде овладяна още от зората на нацизма и фашизма, както и за предизвикателствата пред феминисткото политическо представителство, чуйте в разговора с Леа Вайсова – последен за тази поредица.
