Светлана Куюмджиева е историк на изкуството, критик и куратор, доктор по изкуствознание, с богат опит в България, Германия, Австрия, САЩ, Южна Корея и други държави.
Член е на Международната асоциация на независимите куратори (ICI). Работи като независима кураторка и осъществява проекти като „Документи. Живопис след фотографията през 70-те и 80-те години в България“ в СГХГ (с Даниела Радева) и „Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910 – 2024“ в ГХГ – Пловдив (съвместно с Пламен В. Петров и Георги Шаров).
През 2023 г. курира изложбата „Игли в купа сено“ в Националната галерия – Двореца, която привлече над 4000 посетители. Изложбата представи резултатите от отворената покана на второто издание на „Фонд за артистични проекти на жени“ на БФЖ.
Попитахме Светлана Куюмджиева защо изкуството, създавано от жени и други маргинализирани общности, е важно за обществото и артистичните среди. Променил ли се е достъпът на тези групи до българската сцена?
Какво е значението на работата на Герила Гърлс в контекста на българската артистична сцена?
В България подобни герила-инициативи не са популярна практика. Дори не мога да се сетя за подходящ аналог с изкуството на Герила Гърлс, независимо дали става въпрос за правата на жените в изкуството или за какъвто и да било политически активизъм. Не съществува такава артистична практика у нас, или поне никой не я поддържа толкова последователно и упорито като тях.
Що се отнася до художничките в България, струва ми се, че преди сто години те са имали по-силно съзнание за своята роля и независимост, отколкото сега. В този смисъл гостуването на Герила Гърлс, макар те отдавна да са част от музейната институция – буквално, преносно и във всякакъв смисъл – изглежда полезно за нашия контекст.
Ако можете да включите едно произведение на българското изкуство в разговор с творчеството на Герила Гърлс, кое би било то и защо?
Бих могла да избера произволно произведение и да го поставя в диалог с тях, без да сгреша. Като че ли обаче 90-те години предлагат по-богат източник на примери. Първото, което ми изниква в съзнанието, е „Музеят – причина за среща и запознанство“ на Калин Серапионов. Тази работа е добре позната, както и мотивите на художника, както и противоречивите реакции, които тя предизвика навремето. Интересно би било да видим тяхната интерпретация.
Освен това, може би онази картина на Елена Карамихайлова от Националната галерия – „Оптимизъм“, или цялото творчество на Васка Емануилова, или ранния автопортрет на Лика Янко – сама с куче на пейка. Каквото и да избера, няма да сгреша.
Но всъщност няма смисъл да търся аналози, за да ги съпоставям с Герила Гърлс. По-ценни тук са контрастите. Затова бих взела която и да е от мъжките групи художници, които се изявяваха у нас през 90-те – и ето един ясен контраст. Не че ни липсват феминистки художнички в съвременното изкуство, но инструментариумът, с който те работят, е в пълна противоположност на този на Guerrilla Girls.
Защо изкуството, създавано от жени и други маргинализирани общности, е важно за обществото и артистичните среди? Променил ли се е достъпът на тези групи до българската сцена и по какъв начин?
Мога да кажа с увереност, че съзнанието за достъпа на тези групи и общности до артистичната сцена не се е променило значително. Малцина изобщо си дават сметка за това и го следят.
Процентът на жените, заемащи ръководни позиции в музеи и културни институции, се е увеличил, но спрямо изключително ниските нива отпреди 20-30 години този ръст не може да се отчете като значителен прогрес. Днес кураторките са повече от кураторите, а броят на художничките също е нараснал. Но ако погледнете програмите на провинциалните галерии и музеи, пребройте колко юбилейни ретроспекции на жени художници ще намерите или какво е съотношението в груповите изложби.
Жените продължават да бъдат там, където има най-много работа за вършене – но не и там, където се управлява, където се събират овации и признание.
„Изкуството да си непослушна“ (The Art of Behaving Badly) продължава до 8 юни 2025 г. в Национална галерия / Квадрат 500. Изложбата е част от многогодишния проект на Български фонд за жените – „Фонд за артистични проекти на жени“.
