Боряна Росса е художничка и кураторка. Получава докторска и магистърска степен по дигитални изкуства от Университета Ренселаер, Трой, Ню Йорк (2012), както и магистърска степен по стенопис от Националната художествена академия в София. В момента е професорка в департамента по Трансмедия в Сиракузкия университет, Ню Йорк. Директорка е на София куиър форум от 2012 г. насам, заедно с философа Станимир Панайотов.
През 2019 г. участва в първото издание на Фонда за артистични проекти на жени на БФЖ с проекта „Отклонение: Жените в българското кино“. Тя е сред 11-те художнички, избрани от журито в първото издание на фонда за артистични проекти на жени „Всичко (ни) е наред“ през 2020 г.
Какво е значението на работата на Guerrilla Girls в контекста на българската артистична сцена?
Работата на Герила Гърлс е фокусирана върху непредставянето на жените художнички в музейни колекции и изложби. Тя е интересна за нас като форма на интернационален артистичен обмен. Като стратегия те функционират добре в американски контекст – контекст, в който се следят проценти и се търси директно противопоставяне. Но мисля, че в българския контекст е добре да разгледаме не само числата и квотите, а и тяхното отношение към присъстващите теми в изкуството, както и местните стратегии за еманципация. С една дума – да се плъзнем от количествените оценки към качествения анализ.
Например, ако започнем с процентите, ще видим, че в България има повече самостоятелни изложби на жени в музеи, отколкото в американската статистика. Въпреки това, целенасоченото изследване на творчеството на жените и представянето на тези изследвания чрез книги и филми остава сфера, в която има още много да се желае. Когато такива изследвания съществуват, разглеждат ли проблемите на пола във връзка с други теми, или ги изолират? Как се вписват изложбите само с женско участие в общия разговор за изкуството? Доколко женското участие има силно присъствие извън изложбите, фокусирани върху пола? Какво е значението на изложби и изследвания, в които участват само мъже – и присъстват ли в тях теми, свързани с жените?
Към всичко това бих добавила, че проблем у нас е паметта за жените и техния принос във всяка една област. Например, имаме изобилие от паметници и бюстове на мъже с всякакъв ранг и принос за България, но много малко паметници, посветени на жени. Повечето женски изображения в публичната памет са символични – не конкретни личности, а алегории или събирателни образи. В този смисъл, група като Герила Гърлс в България би могла да се нарече Работните мецани, като се фокусира не само върху музеите и изкуството, но и върху други сфери – като науката, обществената дейност, медицината, образованието.
Например, статистиката за жените в ИТ сектора показва висок процент участие. Това се дължи на целенасочената политика за еманципация и технологично развитие в България през социалистическия период. Би било ценно да погледнем тези числа и през средствата на изкуството.
Ако можете да включите едно произведение на българското изкуство в разговор с творчеството на Guerrilla Girls, кое би било то и защо?
Да, моят пърформанс „Кръвно отмъщение 2“ (2006, Exit Art, Ню Йорк; 2008, Червената къща, София) представлява „възстановка“ на несъществуващ, но героично митологизиран пърформанс на австрийския художник Рудолф Шварцкоглер. Според мита, в този пърформанс той се е самокастрирал. Аз прикрепям към тялото си силиконово дилдо, а после „се самокастрирам“ – уж като него.
Едновременно с това действие провеждам мастър клас по история на изкуството и изграждане на художествен мит пред присъстващата публика. Разказвам как, въпреки съществуващите изследвания, които развенчават мита за „самокастрацията“, той дълги години е представян – не само от почитатели на изкуството, но и от уважавани историци и куратори – като недостижим художествен подвиг.
Така митът се превръща в страшилище за всички художници, които работят с тялото си – особено за жените, които не притежават „същия“ орган за отрязване. Като млада художничка, работеща с тялото си, аз лично съм страдала от влиянието на този мит на международната сцена – представян ми е като недостижима планка, която не мога да прескоча.
„Свидетелството за пърформанса“ на Шварцкоглер са фотографските серии „Aktion 2“ и „Aktion 3“ от 1965 г., в които се вижда неидентифицирано тяло с превръзки, разпръснати ножчета за бръснене и риба, поставена на мястото на половия орган.
По време на пърформанса показвам тези легендарни фотографии на публиката, раздавам фотоапарати и каня зрителите да направят същите снимки, имитирайки толкова успешно циркулиращите изображения – с цел да създадат „митологията на Боряна Росса“.
Във фройдистката психология, която оказва силно влияние върху западния феминизъм, съществува понятието „завист към пениса“. Според Фройд това е част от психосексуалното развитие на жените – те изпитват такава „завист“, когато страдат от затруднения в собствената си реализация. При мъжете съответният комплекс се проявява като ужас от кастрация.
В моя пърформанс има предизвикателство и към двете фройдистки идеи, както и към самия „пенис“ – разбран като символ на властта в историята на изкуството.
Закрепям силиконово дилдо към женското си тяло, след което се самокастрирам – и доброволно оставам жена без пенис. В същото време подпомагам създаването на митични фотографии – така, както някога се е изградил митът около Шварцкоглер.
Отново – мисля, че е важно да се фокусираме не само върху присъствието на жените в музеите, а и върху писането на историята на женското изкуство. Това е следващият етап, който трябва да настъпи.
Защо изкуството, създавано от жени и други маргинализирани общности, е важно за обществото и артистичните среди? Променил ли се е достъпът на тези групи до българската сцена и по какъв начин?
Не разполагам с достатъчно данни, които да ми позволят да направя пълен сравнителен анализ, но наблюдавайки броя на преподавателките в Изящния факултет на НХА (изключвайки специалностите изкуствознание и реставрация), имам усещането, че вървим назад в тази сфера.
Когато бях студентка, преподавателките бяха малко. Една от тях беше прекрасната Катя Костова, която преподаваше рисуване в специалност Стенопис, която и аз завърших. Освен нея нямах преподавателки по практическите предмети.
Въпреки безспорните успехи на женската еманципация, които не могат да бъдат отречени, промените в културата, които не се подчиняват пряко на политически конюнктури, настъпват много по-бавно. Само когато те – културните трансформации – се осъществят трайно, ще можем да говорим за постоянни изменения в системата.
От друга страна, през последните години наблюдаваме все по-често представяне на художнички в Националната галерия – както в постоянната ѝ колекция, така и чрез самостоятелни изложби. Това е заслуга на ръководството на галерията от последните години – Яра Бубнова, Надежда Джакова, както и на много други професионалистки, работещи във филиалите.
Имаме галерия като „Васка Емануилова“, която традиционно обръща внимание на проблемите на пола в изкуството, а днес нови кураторки като Галя Димитрова се опитват да развият по-ясно изразен женски профил.
Градската художествена галерия също поддържа дългогодишна практика на целенасочена работа с жени-художнички, като включва техни творби в колекцията си. Това е резултат от ангажираността на ръководството и кураторския екип – Аделина Филева, Даниела Радева, както и вече преминалите към други институции Мария Василева и Владия Михайлова.
Списъкът не се изчерпва с тези имена – има и куратори и кураторки в независими пространства и музеи, които също заслужават да бъдат отбелязани. Разбира се, усилията на организации като Български фонд за жените, както и на художнички, които се изявяват и като кураторки, също допринасят за тази видимост.
Но възможно е аз да забелязвам тези усилия, да разпознавам кои произведения са създадени от жени, защото съм фокусирана върху тях и защото това ме интересува. В същото време, ако помолите някого на улицата да назове поне една българска художничка, най-вероятно ще се затрудни.
И това не е защото няма жени в изложбите, а защото техните имена не се повтарят в публичното пространство, не се свързват с постиженията на изкуството и културата ни по същия начин, както имената на мъже. Това е усилие, което трябва да бъде споделено от цялото общество.
Дори една жена на банкнота би имала значение – в момента имаме Иван Милев, когото също мнозина не разпознават. Но жените напълно отсъстват. А това е символ, и то силен.
„Изкуството да си непослушна“ (The Art of Behaving Badly) продължава до 8 юни 2025 г. в Национална галерия / Квадрат 500.
Изложбата е част от многогодишния проект на БФЖ „Фонд за артистични проекти на жени“, която адресира недостатъчното представителство на жените в професионалните изкуства. Стани част от промяната – помогни ни да осигурим една от 10 стипендии за талантливи български художнички, като дариш в кампанията ни.
