Живка Валявичарска е изкуствоведка, изследователка, преподавателка и кураторка, доцент по социална и политическа теория в Прат Институт, Ню Йорк. Завършва „Изкуствознание“ в НХА и Школата на Института по изкуствата в Чикаго; прави докторантура в Калифорнийския универститет, Бъркли; работи по кураторската програма „Марджъри Съсман“ в Музея за съвременно изкуство в Чикаго; специализира и преподава социална теория в Чикагския университет.
Валявичарска е с дългогодишен преподавателски опит в сферата на визуалните учения и социалната и политичека теория. Авторка на множество изследвания свързани с феминизма, постколониалните учения и социалната, културна и визуална история на България и Източна Европа през ХХ в. Работи в сферата на съвременното изкуство.
Какво е значението на работата на Guerrilla Girls в контекста на българската артистична сцена?
Поздравления за изложбата, която очаквам да видя с нетърпение — вероятно в последните седмици на нейното гостуване. Междувременно пиша тези редове от Ню Йорк, където държа в ръцете си каталога на групата The Art of Behaving Badly, публикуван неотдавна. Действително внушително е да се видят събрани на едно място акциите на групата от 1985 до 2020 г.: тяхната мащабност, размах, смелост, невероятна гъвкавост, находчивост, формите на социално ангажирано изкуство в множество контексти — и най-вече в обществена среда: по улици, фасади и площади, както и директно вътре в обществените институции, които те критикуват.
В българския контекст имаме силна необходимост от феминистка критика на инфраструктурите и практиките в сферата на визуалните изкуства, включително музеите, техните колекции и експозиции, институционалните практики, както и историите на изкуството — в неговите разкази, в концепциите, с които си служим. Всичко това — не само в смисъл на това какъв процент „жени“ присъстват в колекциите, в администрацията, в книгите по история на изкуството и т.н. Критическите подходи на пресечния феминизъм са необходими, за да огледаме как патриархалните разбирания, мачизмът, расизмът, етнофобията, хомофобията, ориентализацията, одругостяването на маргинализираните общности и други проблеми присъстват (често несъзнавано) в съдържанието на изкуството, в неговите истории, категории, в институционалните практики, в музейните експозиции.
Но не бива да забравяме, че българският и източноевропейският контекст са много по-различни от този на САЩ и всеки един анализ трябва да е настроен спрямо тази специфика на контекста и на историята ни. „Жената“ в българското изкуство е тема, която е силно застъпена в периода на социализма, а жените художнички имат силно присъствие в сферата на изкуството от този период — благодарение на еманципаторските политики на социализма, дори и те да имат противоречиви ефекти и резултати. Вследствие на това имаме една картина, която е трудна за сравнение със северноамериканския и западноевропейския контекст. Например сравнителни изследвания, като това на Кристен Годси (Вторият свят, вторият пол, в превод на български от Валентина Миткова и Наталия Афеян, изд. „Изток-Запад“, 2020), оценяват високо постиженията на жените в българското общество по време на социализма и показват колко прогресивно е било обществото ни в това отношение — в сравнение с неравенствата и дискриминацията в американското общество, както и коренно различните проблеми, с които жените се сблъскват и за които се борят в американските условия и във феминистките движения на Запад.
Ако можете да включите едно произведение на българското изкуство в разговор с творчеството на Guerrilla Girls, кое би било то и защо?
Всяка една работа — била тя историческа или съвременна — изисква многопластов критичен анализ, какъвто ни предлагат подходите на пресечния феминизъм. В някакъв смисъл това е постоянна задача, която никога не бива да спира: чрез визуален анализ, критика на структурните условия и внимателно контекстуално-историческо проучване да четем критично — отново и отново — присъствието и отсъствието на жените и маргинализираните общности в нашите постоянни експозиции, в установените наративи на историята, в институционалните практики.
Необходимо е да разгледаме не само отсъствието им, но и начина на тяхното присъствие — дали се вписват в проблемни рамки, които ги одругостяват, романтизират или екзотизират; дали възпроизвеждат стереотипи, патриархални разбирания и сексизъм; дали затвърждават тяхното неравностойно място в обществото — или, напротив, изграждат други образи, които отварят възможности за достойно участие и принос. Всяка работа, експозиция или конструирана история — независимо дали засяга миналото или настоящето — подлежи на подобен анализ и преосмисляне, дори когато съдържанието ѝ не е очевидно свързано с тези теми.
Разбира се, веднага се сещаме за темата „голо тяло“ в българското изкуство още от зората на академичното изкуство в края на XIX век — жената като обект и „муза“ на твореца-мъж, както и множеството репрезентации и изображения на жените, представени през „погледа“ на мъжа-художник. Миналото лято, по повод изложбата „Ре-/еволюция на жените: Смяна на ролите“ в галерия „Васка Емануилова“ с кураторки Галина Декова и Галина Димитрова, стана дума с колеги, че „голото тяло“, след известно отсъствие, се появява с нова сила в българското изкуство на 70-те години — редом с теми като жената-майка, женствеността и други „традиционни“ репрезентации на жената. Това може да се разглежда като част от про-наталистката политика на периода и нейните логики, в която жените стават централен обект на биополитиките на социалистическата власт.
Това са само общи щрихи на теми и въпроси, които изискват прецизно проучване и визуален анализ — особено по отношение на това как се съпоставят с тенденциите в изкуството от същото време.
Защо изкуството, създавано от жени и други маргинализирани общности, е важно за обществото и артистичните среди? Променил ли се е достъпът на тези групи до българската сцена и по какъв начин?
Изкуството има потенциала да оказва силно въздействие върху обществото на множество нива. Едно на пръв поглед нищо и никакво изображение в обществена среда може да има сериозен ефект върху зрителите и да формира представите ни. Изкуството, създавано от жени и други маргинализирани общности, е особено значимо по редица причини: то дава гласност и видимост на тези общности в обществената сфера, предоставя възможност за саморепрезентация, отваря пространство за критика на доминиращи форми, за множество гледни точки и алтернативни визии. Изобщо — то е от съществено значение за изграждането на едно по-демократично и по-справедливо общество.
„Изкуството да си непослушна“ (The Art of Behaving Badly) продължава до 8 юни 2025 г. в Национална галерия / Квадрат 500.
Изложбата е част от многогодишния проект на БФЖ „Фонд за артистични проекти на жени“, която адресира недостатъчното представителство на жените в професионалните изкуства. Стани част от промяната – помогни ни да осигурим една от 10 стипендии за талантливи български художнички, като дариш в кампанията ни.
