През последните месеци изпитвам непреодолима тъга. Изпитвам я, защото завиждам. Завиждам на Америка, че си има Лейди Гага, която преди дни, на церемонията на Оскарите, изпя песента си “Till It Happens To You“ във вид на политическо-феминистки акт, като по време на изпълнението ѝ, жени и мъже, преживели изнасилване, излязоха на сцената с надписи по ръцете си „ти не си виновна“, „оцелях“, „не бива да те е срам“ и др. под. Разбира се, след края на песента, залата беше на крака и всички плачеха. Завиждам на Америка, че си има Джина Дейвис, която още през 2004-та година основа „Институт за джендър в медиите“, чиято цел е така да промени медиите, че да овласти жените. Казано разбираемо, да промени образа на жените в медиите от обект към субект. Подобно нещо направи и Кейт Бланшет, която след участието си във филма „Карол“, разказващ за любовта през любовната история на две жени, започна да говори за т.нар. „женски поглед“ (female gaze) в киното. Тоест, да гледаш жените като жени, а не като предмети или опредметени голи тела. Разбира се, завиждам на Америка и за Мерил Стрийп, чиято кауза е създаването на Музей за история на жените, за което годишно отделя и дарява милиони. Същата наскоро се снима и във филма „Суфражетки“, разказващ за американското движение за женски права. Не на последно място, завиждам на САЩ и за Бионсе, чиито концерти от последното ѝ турне, завършваха с огромен светещ надпис FEMINIST. За да се приближим географски до България, споменавам и Англия, на която завиждам за Адел, която получавайки поредната си награда по време на Brit Awards, публично подкрепи Кеша в делото за сексуален тормоз, което води срещу бившия си продуцент. Най-много завиждам на Англия за това, че в-к „Гардиън“ има цяла женска секция, посветена на феминизма и женските права. Горното, разбира се, е много малка част от поводите да изпитвам завист през последните месеци.
Междувременно, в нашата си България, лишена от подобни публични личности и дарена с конкурси тип „Мис Малко коте“, станахме свидетели на четири особено тежки престъпления, извършени срещу жени, именно защото са жени, и то само през януари 2016-а година. Няма да обяснявам какво е насилие, основано на пола (gender based violence), но ще кажа, че то, както и липсата на равнопоставеност на половете, са в основата на тези отвратителни деяния. В Пазарджик кмет си позволи да изнасили 16-годишно момиче. Защо? Защото се чувства безнаказан, защото иска и може да злоупотреби с власт и защото е мъж. В Пловдив бивш съпруг уби жена си и сина ѝ от ревност. Защо? Защото съвсем сериозно си е мислел, че може да разполага с нея като със собственост и защото като мъж е физически по-силен. В Перник бивш приятел наръга над 10 пъти 15-годишна ученичка. Защо? Защото искал да си отмъсти, че вече е „бивш“, и я наказал за това. Вероятно ще му се размине. В София мъж уби жена и дъщеря ѝ, обвинявайки ги в непристойно поведение. Защо? Явно защото се мисли за всемогъщо решаващ какво е и какво не е „пристойно поведение“. В 21-ви век! В два от случаите неправителствени организации сигнализираха, че пострадалите жени са били жертви на домашно насилие. Защо? За да се опитат да променят нещо. За да не ескалират и друг път тормозът и побоят у дома. Е, и? Кой, според вас, им помогна с нещо? Излезе ли някой от управляващите с официално изявление, че България ще се бори срещу насилието над жени?
Онзи ден прочетох статия за мъж, който разменил жена си за една овца и 100 лв. Овчарят насилвал жената 6 дни. Не 6 пъти, а цели 6 дни. Вчера научих за приятелка на моя приятелка, чийто мъж я пребил, докато била бременна. Още са заедно, тя е финансово зависима от него. Преди този случай, друга моя приятелка ми разказа за партньора си, който тръгнал да я души, след като му съобщила, че иска да се разделят. А пък преди този случай, около Коледа миналата година, по телефона ми се обади една изнасилена жена. Днес, преди да седна да пиша тази статия, научих отново от своя приятелка, за нейната 70-годишна колежка, тормозена в продължение на 30 години от бившия си мъж. Мислите си, че си измислям, нали? Не е възможно картинката да е толкова черна. Напротив, картината е още по-брутална. Аз знам за всички тези случаи, защото, когато жените ми ги разказват, не ги съдя. Разбирам ги, утешавам ги и им повтарям надписите от ръцете на хората, придружили Лейди Гага на сцената на Оскарите. А вътрешно се разпадам, защото няма нищо по-ужасно от това, подобно престъпление да се случи на твоя близка. Или на теб.
Днес е 8-ми март, Международен ден на жените, признат от ООН през 1977 г. и като Ден на правата на жените. Искам да ви кажа няколко неща. Първо, в България имаме спешна нужда от женско движение и критична маса от овластени жени. Не си мислете, че с правото на образование, глас и работа битката за равноправие е спечелена. Да, битка е и не, за първи път няма да цитирам статистики в подкрепа на думите си. И няма да давам линкове към нито едно от твърденията си – предизвиквам ви сами да ги намерите. Второ, съжалявам, но друга дума за борба за политическо, икономическо и социално равенство между мъже и жени не е измислена. Ще трябва да се задоволим да се наричаме феминист(к)и. И да преодолеем стереотипния образ за косматата, дебела феминистка, която мрази мъжете. Дори и да има такива, не те олицетворяват феминизма, повярвайте ми. Трето, Български фонд за жените беше атакуван, когато излезе с позицията си, че, докато мъжете и жените не са равни, #феминизъмщеима – нещо, което за малко ни обезсърчи, но след това ни вдъхна много повече сили да продължим да се борим срещу насилието, дискриминацията и неравнопоставеността и особено – да образоваме хората какво значи феминизъм. И четвърто, без мъжете много по-трудно ще постигнем равноправие. Независимо, че вярваме, че ако всяка четвърта жена в България е жертва на насилие, то всеки четвърти мъж е насилник. Вярваме и още, че другите трима са прекрасни и достойни мъже, които могат да се изправят до нас в борбата ни. И последно, искам да ви предупредя, че най-честата причина за смъртност при жените е насилие от страна на техен (бивш) съпруг/партньор или познат.
Днес, на 8-ми март, искам да ви кажа, че статистиките могат да бъдат променени. България вероятно ще приеме Закон за равнопоставеност на жените и мъжете и ще ратифицира Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие. Но това е само първата стъпка към промяната. Избери да бъдеш част от нея, преди нещо да се случи и на теб.
***
Автор на текста е Надежда Дерменджиева, изпълнителна директорка на Български фонд за жените.
