Ако им ударят шамар, много жени си казват „Аз си го заслужих“, разказва експертът
Станимира Хаджимитова е директор на фондация „Джендър проект в България“. Тя е инженер, но работи за равенството между мъжете и жените от 1994 г. Инициатор е на учредяването на Български фонд за жените. Хаджимитова е една от 12-те успели европейки, които са подредени в календар, издаван от Европейския институт по равнопоставеност на половете, под наслов „Жените, които вдъхновяват Европа“.
– Г-жо Хаджимитова, забелязвате ли нови тенденции в проблема с домашното насилие в България?
– За наше голямо учудване България е единствената страна в Европейския съюз, в която се забелязва ново явление, присъщо на Пакистан и Индия – заливането с киселина на жени. Това е нещо непознато за страните членки на ЕС. Среща се в по-неразвитите страни. Има още една нова форма на насилие, която се забелязва в последно време – деца бият възрастните си родители. Трябва да имаме предвид тези нови форми на насилие, които се появяват.
След 16 години работа по проблема с колегите от неправителствения сектор постигнахме успехи както в изваждането на показ на насилието като нарушаване правото на човека да живее в ненасилствена връзка и взаимоотношения у дома, на работното място и на улицата, така и по отношение на по-сериозното му заклеймяване чрез закон. Да, вече по-открито говорим срещу насилниците и в подкрепа на жертвите. Много от жертвите преодоляват срама и страха и търсят неправителствените организации, които предоставят психологическа, психиатрична, юридическа и социална помощ и консултации. Защото е важно да помогнем на пострадалите да излязат от състоянието на „жертва” и да поемат живота си в свои ръце!
– Каква е причината за този тип насилие?
– Причините са много. Една от тях е, че нашето общество има твърде висок праг на търпимост към насилието. Друга причина е, че насилието не се разпознава като нарушаване на правото ти да живееш в ненасилствена връзка. Основната причина е, че човекът насилник, от който и да е пол, иска да властва и да контролира другия. Насилието е проблем по правата на човека. Много жени не разпознават един шамар като насилие. Ако им се удари един шамар, те си казват – „Аз съм си го заслужила, аз го предизвиках и той ми удари шамар”. Или хората казват – „Тази ходи с къса пола и затова са я изнасилили.” Всеки е длъжен да се контролира. Това, че тя е с къса пола, не означава, че другият не трябва да се контролира.
– Как обществото възприема проблема?
– В нашата работа често се сблъскваме с мнения, които напълно се покриват с разписаните в учебниците „митове за домашното насилие”. Например, че ако положението на жената и децата е толкова тежко, тя може да напусне връзката, или че тя сама си е виновна, че търпи, и още по-лошото, че „най-вероятно позицията на жертва й харесва”. Тъжното е, че много жени, и то образовани и добре поставени в обществото, мислят така.
– Какъв човек е насилникът?
– Насилникът вкъщи не е такъв на работното си място. Ако го предизвика началникът, ще се въздържи, ще намери сили и няма да удари шефа си. Защо тогава трябва да прощаваме, че не се въздържа, когато го „предизвика“ жена му? Насилникът винаги има някакъв проблем, който не може да разреши и това отпушва агресията му към по-слабия от него. Има международни изследвания, които сочат, че дори в агресията си, в най-големия си яд, мъжът внимава къде удря жената. Той удря там, където не се вижда. Това се прави, за да няма доказателства, за да не разберат съседи, приятели, роднини. Дори тогава той може да се владее, стига да иска. Най-вероятно изнасилванията между съжителстващи мъже и жени или женени хора са повече от тези на улицата. Седем пъти по-голяма е вероятността момче, израснало в семейство, където бащата е биел майката, да стане или насилник, или слабохарактерен мъж – двете крайности.
– Защо жените не напускат дълго време подобни връзки?
– Основният проблем е, че много от тези жени нямат шанс да напуснат такава връзка. Нямат къде да отидат, по икономически причини, или пък роднините, родителите са от по-старото поколение и казват – „Виж, мама, ти си си го избрала и трябва да си го търпиш. Какво ще кажат хората?!” В малките населени места това е много голям проблем, широко разпространен. Или ги спира страхът. Той й казва – „Ако ме напуснеш, аз ще ти взема децата” или „Ако ме напуснеш, аз ще те убия”. В много от случаите това са двойки, които имат високо обществено положение. Когато мъжът е от силовите структури и има оръжие в себе си, жената е изключително заплашена, дори от най-страшното. Доказано е, че когато насилникът има под ръка оръжие, в един етап той минава границата и може да стигне и до убийство.
Навремето правихме филм в Старозагорския затвор, където лежаха две жени, убили мъжете си. Едната след 15-годишен физически тормоз, другата след 10-годишен период на побоища. Няма да забравя първата, която каза – „При поредния побой изведнъж моят поглед попадна зад вратата, където някой беше оставил брадвата. Грабнах я и го съсякох.”
Много са причините, които възпрепятстват решаването на проблема. Има стратегии за намаляване на това явление. Едва ли ще го изкореним някога, но можем поне да го намалим.
– Как оценявате законодателството ни? Ефективно ли е?
– Имаме много модерно законодателство. Наред с критиките към правителството тук има един момент за похвала. Новото правителство, когато дойде на власт, още първата зима направи промяна в Закона за защита от домашното насилие и тя беше по отношение на финансирането на неправителствените организации, които работят срещу домашното насилие. Тази година за първи път бяхме подкрепени финансово. Нужно е обаче допълнително обучение на магистратите и полицаите, които работят по този Закон за домашното насилие. Важна е ролята на училището. Тук от моя гледна точка Министерството на образованието много изостава за разлика от МВР. Министерството на образованието е най-важно, когато говорим за превенция. Този проблем трябва да влезе в учебните програми. Ролята на медиите също е много важна, начинът, по който медиите отразяват случаите на насилие.
– На колко жертви на домашно насилие са помогнали НПО-та миналата година?
– През 2009 г. девет от най-известните НПО се обединиха в „Алианс за защита от домашното насилие”. В периода януари – октомври 2010 г. организациите са оказали помощ и са предоставили услуги на 4418 жертви на насилие в градовете София, Варна, Бургас, Пловдив, Перник, Плевен, Търговище, Силистра и Хасково. С тяхно съдействие са заведени 460 дела по Закона за защита от домашното насилие. Това число обхваща единствено случаите, постъпили в НПО от Алианса и не е представително предвид „скрития” характер на домашното насилие. 72,4 процента от потърсилите помощ са пълнолетни жени, а останалите са деца.
Текстът е написан от Аделина Николова, в-к Новинар
