“Мъжете ги е страх, че жените могат да им се присмеят. Жените ги е страх, че мъжете ще ги убият.” 

Маргарет Атууд

Преди три месеца, няколко жени се озовахме на една много приятна планинска тераса, поливайки последната вечер на обучение, на което бяхме присъствали през изминалите дни. Вече бяхме станали повече от добри познати, затова разговорите вървяха леко, а приятелският ни смях отекваше в планината. И до ден днешен не помня коя точно тема или реплика отключи последващите откровения, но на масата нямаше жена без лична история, в която да не е станала жертва на посегателство, престъпление или опит за такова, извършени от (познат) мъж. От опипване в дискотека, до опит за изнасилване, през психически тормоз до дискриминация на работното място. Всяка от нас познаваше поне по един престъпник. А още дори не бяхме чували за Венцислав, който уби бившата си съпруга и за Стефан, убил бившата си приятелка. Да, Елена и Виола и много други жени, на които не знаем имената, тогава още бях живи.

Милиони жени по света присъстват на подобни вечеринки и разговори. Милиони жени си споделят една на друга не просто нечии истории, за които са чули от някого, а личните си травми. И милиони мъже по света са престъпници – насилници, изнасилвачи, упражняващи психически тормоз и отправящи заплахи към настоящи и бивши партньорки. Световната здравна организация (WHO) изчисли през ноември 2016 г., че в глобален план, 35% от всички жени са преживели физическо и/или сексуално насилие, извършено от техния партньор и сексуално насилие, упражнено над тях от друг познат мъж, различен от партньора им. Също така, близо 40% от убийствата на жени, са извършени от техен интимен партньор от мъжки пол. Подобна цифра за България е изчислил и Български Хелзинкски комитет в своя доклад за 2014 г. – 35% от убийствата на жени са извършени от настоящ или бивш интимен партньор.

Статистиките за това колко жени в страната ни са жертви на домашно насилие (всяка четвърта, по данни на неправителствените организации) и колко мъже са насилници (българската държава НЕ събира подобна статистика, но спокойно можем да предположим, че е всеки четвърти), са ужасно стряскащи. Ужасно. И в комбинация със събитията от последните дни, би трябвало да ни плашат безкрайно много; да ни накарат да се чувстваме неудобно, да се засрамим, да ни е страх от размерите и дълбочината на проблема. И да ни наведат на мисълта, че почти няма жена, която да не е станала жертва на някакво престъпление, само защото е жена. Но не би трябвало и да замъглят нашата преценка. Защото Венцислав, Стефан, “Комара” и четиримата мъже, посегнали на бившите си съпруги и приятелки през януари миналата година, не са просто някакви си “комплексари” или “превъртели” (както ги характеризират много коментари от мрежата), те не са и само поредните Динковци, а са престъпници, отглеждани с години като по учебник от престъпно-нехайни институции (управлявани от други мъже). Всички те имат история на упражняване на домашно насилие, на жалби и сигнали срещу тях, на свидетели, присъствали на скандали и заплахи. Всички те са рожби на патриархалната култура, която ни заобикаля. И колкото и абстрактно да звучи на някои, тя е нещо съвсем конкретно, измеримо, лъхащо и натрапвано ни отвсякъде. Патриархалната култура са сексистките реклами, в които жените перат, а мъжете “знаят защо”. Тя е липсата на 50% жени-депутати в Народното събрание; липсата на президентКа и министър-председателКА на Република България. Патриархалната култура са репликите “не плачи, ти да не си момиче” или “не бъди женчо”, “мъжко момиче” или “дръж се като истинска дама”. Патриархалната култура са стереотипите, че “истинският” мъж е мускулест мъжкар, че жените не са добри шофьорки, че има “мъжки” и “женски” професии (особено пък в 21-и век). Патриархалната култура са изказванията, че Елена и Виола “са си го заслужили”.

И ако Венцислав и Стефан са рожби на патриархалната култура, а Елена и Виола – нейни жертви, извършените престъпления си имат съвсем конкретно название. Фемицид. Не просто убийство, а престъпление, извършено над жена, защото е жена. Защото Венцислав и Стефан вероятно искрено са вярвали, че “жените” им трябва да ги слушат, да се държат и обличат по определен начин, който двамата одобряват, да им принадлежат. Затова и са си позволявали да ги обиждат, да им посягат, да ги заплашват, да ги преследват и тероризират. Защото са (истински) мъже.

Предимно мъже са и тези, които ръководят нашата държава. И които са неглижирали четирите жалби на Елена. Мъже ръководят съд, прокуратура, МВР, министерства, работни групи и цялата система, отгледала Венцислав като убиец. В средите на неправителствените организации се носят легенди за реплики като “то човек да го е страх да си поиска” и “че един шамар насилие ли е”, изказани цинично от мъже на много високи позиции, обсъждайки Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) или т.нар. Истанбулска конвенция, например. Затова и за тях понятия като “престъпления от омраза” и “фемицид” (престъпление от омраза, извършено на базата на женския пол на жертвата) не съществуват и не фигурират в Наказателния кодекс. Затова и приемането на Закона за защита от домашно насилие отне на неправителствените организации над 10 години борба с няколко правителства, Закона за равнопоставеност между жените и мъжете – близо 20 години, а никой не знае кога ще бъде ратифицирана Истанбулската конвенция. Затова и има безброй пропуски в българското законодателство, което уж би трябвало да пази жертвите на насилие. Затова и има хора в институциите, които могат и си позволяват да бездействат. Всички тези хора са съучастници на Венцислав в убийството на Елена.

И отново е важно да разберем, че бездействието на институциите не е (само) резултат от “българския манталитет”, а от патриархалната култура, за която насилието над жени е проблем на жените, а не на мъжете. Тя е тази, която отглежда мъже, убийци на жени, но по никакъв начин не стимулира другите милиони мъже – тези, които не само не са убийци, но вероятно мразят насилието от дъното на душата си, да му противодействат.

Въпреки всичко и благодарение на шепа хора от неправителствените организации, нещата в страната ни се подобряват. Безкрайно бавно, но промяна се случва. Но сега е моментът да осъзнаем, че отговорността да притиснем институциите да си свършат работата, е споделена. Сега е моментът за граждански протести, петиции, недоволство, организирани от хората, на които им е писнало да четат за убити жени. Задължение на нормалните хора (с всичките условности на това определение) е да заглушим всички изказвания в стил “тя си го е заслужила”, “ами насилието над мъже?” (защото насилието над жени не омаловажава насилието над мъже, но подобни реакции омаловажават насилието над жени), да реагираме, когато по улиците видим мъж да блъска или крещи на жена, да се обаждаме на 112, когато чуваме крясъци от съседния апартамент. На нашите плещи на отговорни граждани лежи най-важната промяна, която тепърва има да се случва – в начина на мислене. А докато тя се случи, ще има публични убийства на жени, това е сигурно. Сигурно е и че бездействието ни прави съучастници.

Надежда Дерменджиева

*Текстът не представлява непременно позицията на Български фонд за жените и организацията не носи отговорност за неговото съдържание.

Снимка: huffingtonpost.com