Днешното решение № 13/2018 на Конституционния съд, че Истанбулската конвенция не съответства на Конституцията, е позор за България. То е юридически опорочено от груби недомислици на непрофесионалисти, а като социална философия – еснафско, женомразко, хомофобско. Като държавен жест представлява ретроградно, дебелашко дебелоочие.

Решението е юридически некомпетентно до такава степен, че създава вътрешно притеснение и у само относително запознатия с европейското право читател. Според това невежо произнасяне, недостойно за какъвто и да било съд, имало „ясна връзка между политиката на Съвета наЕвропа за превенция и борба с насилието над жени като форма на дискриминация срещу жените, основана на пола, и защитата правата на „трансджендър“ лицата“. Съветът на Европа третирал „дискриминацията на основата на „полова идентичност“ като форма на дискриминация срещу жените“.

Това е невярно. Такава връзка няма. Споменатите и в самото решение актове на Съвета на Европа, относими към „полова идентичност“,[1]се занимават изключително със „сексуална ориентация“ и „полова идентичност“, и дори не споменават жените и дискриминацията, основана на пола. В този смисъл решението, което директно заявява правни неистини, е интелектуално безчестно.

Решението по непростим за юристи начин смесва два коренно различни правни термина, като без никакво основание в правото им приписва несъществуващи връзки. Грубо омесените „полова идентичност“(„gender identity“) и „социален пол“ („gender“) са в действителност не близки, а противоположни понятия. Първото се отнася за вътрешното усещане на индивидаза неговия пол, независимо от отредения му от медицинската професия при раждането биологичен пол.[2]Вторият термин, напротив, касае представата на обществотоза „жена“ и „мъж“, независимо от реалните им биологически дадености. За „полова идентичност“ определящо е личнотоусещане на човек, роден с дисонанс между физически и психологически пол, а за „социален пол“ определящ е обществениятстереотип за качествата на лицето, които в действителност нямат общо с биологичния му пол. Например, мнозинството в Конституционния съд, постановил днешното позорящо решение, са мъже, но актът им няма общо с обществените представи за „мъжка постъпка“.

Съдът манипулативно приписва на горните две противоположни понятия взаимосвързаност, за да фабрикува риск, ако Конвенцията би била ратифицирана, всеки произволно и безогледно да си определя пола сам. Такива „разсъждения“ показват разделителна способност на улично равнище и срамят институционалността, държавата и името на България.

Решението е провинциално, дебелашки самозвано. То си позволява да критикува Конвенцията от позиция на превъзходство, като твърди, че тя била „очевидно“ „вътрешно противоречива“ и сама не съответствала на целите и наименованието си.[3]Читателят се пита кои са тези така некултивирани лица, та сами себе си поставят в положение на редактори спрямо международнатаправозащитнаорганизация Съвет на Европа, в която членуват 47 държави, и считат, че по-добре разбират от съставяне на интегрални международноправни инструменти?

Вътрешнопротиворечивата, според КС, Конвенция към днешна дата е подписана от 14 държави, както и от самия Европейския съюз, и е ратифицирана от други 32 държави.

Решението, освен хомофобско – то изразява неприкрит страх от трансексуалността, е и откровено женомразко, насочено към държане на жените в подчинение. То пряко заявява, че биологичният женски пол е тъждествен на социалната роля на майка, раждаща, акушерка и подобни. Според „мъжете“ от Конституционния съд жената е, за да ражда деца и да бъде това, което обществото й казва – на първо място, жертва на принуда и насилие.

Според изумително ретроградното решение Конституцията не предполагала „еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях.“ Съществували „два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности.“ С други думи, биологичните мъже, понеже имат пениси, са по право привилегировани в силните обществени позиции, а жените, понеже имат вагини, подлежат на насилване, ако сами не се насилват. Това е, което Конвенцията се опитва да промени, а българският Конституционен съд поддържа.

Според решението ратифицирането на Конвенцията би означавала „обществото[да]загуби способността да прави разлика между жена и мъж“. Според „мъжете“ от Конституционния съд продължаващата възможност за безнаказано насилие на мъжете върху жените е това, което ще запази способността на обществото да прави разлика между жена и мъж.

Може би наистина е така – „жена“ според общественото понятие е човек, роден, за да бъде насилван, а „мъж“ е човек, роден, за да насилва, а ние след днешното решение оставаме в това общество и занапред.

[1]Препоръка CM/Rec(2010)5 относно мерките за борба срещу дискриминацията въз основа на сексуалната ориентация или половата идентичности Резолюция 2048 (2015) относно дискриминацията срещу трансджендър хората в Европа.

[2]Както и в самото решение пише, Конвенцията не дава определение за „полова идентичност“. Обяснителният доклад към Конвенцията (§ 53) я определя: „[…]с прости думи означава, че полът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение“. В наръчник на Съвета на Европа за смяната на пола и защита на „трансджендър“ лицата „полова идентичност“ се определя като: „дълбоко почувстваното вътрешно и индивидуално усещане на всяко лице за пола, което може да съответства или да не съответства на пола, определен при раждането му […].

[3]Вж. следните изрази: „съдържанието на част от разпоредбите й излиза извън декларираните цели на Конвенцията и нейното наименование“, „[д]истанцирането от понятието „пол“ като биологичен признак – мъж/жена отдалечава Конвенцията от декларираните в нея цели за защита на жените […]. Вътрешното противоречие в Конвенцията е очевидно при съпоставяне на декларираните в чл. 1 цели на Конвенцията и нейното заглавие с така дадената в Конвенцията дефиниция за „пол“. Впрочем самото определение за понятието „пол“, би било ненужно, ако декларираната цел на международния договор в действителност съответстваше на неговото наименование[…]. Тази двупластовост на понятийния апарат […]на практика не води до постигане на равенство между половете, а заличава разликите между тях, с което принципът на равенство изгубва смисъла си.“