Граждански ли е наистина гражданският сектор в България?

  •  юли 1, 2022

Изследване на БФЖ сред организации, защитаващи правата на жени, момичета и уязвими групи, разкрива как неравният достъп до ресурси, безсилието на Държавата в кризисни ситуации и враждебността на част от обществото възпират развитието на социалните движения  

През 2021г. Български фонд за жените инициира мащабно социологическо проучване сред неправителствени организации и активисти, които защитават правата на жени, момичета и други уязвими групи и работят за равноправието на половете. Изследването целеше да установи пречките, с които съмишлениците ни се сблъскват в дейността си, и така да насочва усилията ни за по-справедливо общество, зачитащо гласовете и изборите на всички свои членове. Състои се от количествен анализ на данните от стандартен въпросник, попълнен от 114 представители на организации с различен размер, фокус и географски обхват, и качествен компонент, базиран на 39 дълбочинни интервюта с активисти и представители на организациите. Вярваме, че подобни целенасочени изследвания са все по-значима част от нашия ангажимент за постоянно учене и обмен на опит в гражданския сектор. Освен че изяснява някои постоянни предизвикателства, изследването подсказва и как Фондът да засили прякото и непрякото си въздействие и постигне по-голяма устойчивост. Тук са синтезирани основните заключения на изследването за нуждите на НПО и активистите, което се надяваме да прочетете в пълния му вид тук

Неравен достъп до ресурси  

Едно от тревожните, макар и очаквани, открития е, че повечето организации и граждански сдружения работят в условия на постоянна несигурност – въпреки наличните механизми за финансиране и подкрепата от индивидуални и корпоративни дарители. Финансовите затруднения, съревнованието за ограничени ресурси между установени и новосъздадени организации и враждебните нагласи на част от обществеността се преплитат и често възпрепятстват същинската дейност на гражданския сектор. Количественият ни анализ посочва степента и обхвата на тези проблеми, докато дълбочинните интервюта илюстрират влиянието им върху ежедневната работа на терен. Запитани за основните предизвикателства пред организацията си, мнозинството (64%) от респондентите посочват липсата на възможности за финансиране –в пряка връзка с недостатъчната подкрепа от Държавата и общините, която 21% идентифицират като съществена пречка. Достъпът до средства от Министерството на правосъдието и общините посредством конкурси за доставчици на социални услуги е опорочен от липсата на прозрачност, несъобразните бюджети и чисто политическата съпротива към каузите за женските и ЛГБТИ+ права. Като нагледен пример, за една от услугите, регламентирани в Националната програма за превенция и защита от домашното насилие, „кризисен център“, на организациите се полага стандартизирана подкрепа от малко над 13 000 лв. Интервюираните споделят, че средствата са крайно недостатъчни да покрият дори режийни разходи, а често уязвимите крайни потребители трябва да се хранят със „срамните“ 2 лв./ден.  

Дори подобно оскъдно финансиране далеч не е гарантирано. Общинските съвети упражняват контрол върху делегирането на услуги, обезпечени от Държавата, и разпределят непарични ресурси, като общински помещения например. Изследването сочи, че именно последните видове подкрепа могат да са решаващи, но и труднодостъпни, за прохождащи организации и инициативи без финансовата история и опита на по-установени НПО. От друга страна, сдруженията, които се застъпват за овластяване на ЛГБТИ+ и ромски общности, са особено уязвими спрямо ответните реакции на крайнодесни партии в общинските съвети. Непрозрачното разпределяне на ограничени ресурси на конкурсен принцип на свой ред подтиква представителите на сектора към неформално лобиране на местната власт вместо към изграждане на партньорства и обмен на добри практики със съмишленици.  

Непредвидимостта и скъсеният времеви хоризонт на финансирането имат значими последици за управлението на гражданските инициативи. За разлика от оперативната подкрепа, която цели да увеличи автономността и капацитета на неправителствените организации, преобладаващото финансиране „на проектен принцип“ често пречи на дългосрочното стратегическо планиране и устойчивостта. Последният модел допълнително натоварва ръководствата на НПО, които трябва да запълват празнини в бюджетите си в промеждутъците на отделни проекти, поддържат екипите си и възнагражденията на служители и разпределят административното бреме на честото кандидатстване по различни процедури. С оглед на голямото натоварване, не беше изненадващо, че поне 15% от респондентите посочват текучеството като значимо предизвикателство, а интервютата подчертават опасността от „прегаряне“ сред заетите в сектора. От друга страна, разкъсването на финансирането „на проектен принцип“ изглежда изначално несъвместимо с грижата за лица в риск, както личи от поразителните разкази на интервюираните:

Трудностите бяха и около това, че като че ли държавата не… институциите не разбират проблема. Че ние не можем да работим на парче, не можем да работим три-четири месеца с един човек, преживял насилие, след това да го изоставим, след това пак да работим с него, когато имаме финансиране. Защото, когато изоставиш един такъв човек, травмата му се увеличава. Ретравмира се.“ 

Както количественото изследване, така и препоръките, които получихме от участниците, подчертават необходимостта от по-гъвкави и навременни механизми за финансиране. В този контекст комбинацията от оперативна подкрепа, проектно финансиране и достъп до спешни фондове при кризисни ситуации, характерна за грантмейкинг * модела на БФЖ, не просто гарантира оцеляването на НПО и други инициативи, а дава поле за по-дългосрочно стратегическо планиране.  

Функционира ли като граждански гражданският сектор?  

Без подобно разнообразяване на способите за подкрепа, включително и от Държавата и частния сектор, е твърде възможно да се задълбочава „професионализацията“ на НПО сектора и да отслабва влиянието на гражданското общество в политическия живот на страната. Изследването установи, че организациите се състоят предимно от специалисти в сферите на социалните дейности (46%), образованието (36%), и правото и юридическите услуги (25%), което е поне частично обусловено от зараждането на българското гражданско общество след разпада на комунизма. От своя страна такъв професионален опит повлиява разбирането на организациите за основните им цели, постижения, и слабости. Като индикатор за ефективността си респондентите приоритетно посочват донякъде субективната оценка на общността за дейността им (54%) и осъществяването на директна промяна в живота на преките си бенефициенти (49%). Обратно, значително по-малко припознават прокарването на законодателни изменения в унисон с мисията си (10%) или привличането на подкрепа от политически представители (4%) като значими показатели за въздействието си. Тази данни сочат, че организациите може да се възприемат като изключени от политическите процеси в страната и/или единствено като доставчици на непосредствени услуги, а не пълноценни участници в гражданското общество. Ковид пандемията, която изостри нуждите на най-уязвимите, изглежда е допринесла усилията на НПО да се концентрират върху услуги от първостепенна важност и далеч по-малко върху застъпничество, изграждане на коалиции в сектора, и повишаване ангажираността на по-широката общественост. В същото време именно последните дейности могат да се противопоставят на вредните полови стереотипи и системната дискриминация – които повече от 1/3 от организациите определят като значими проблеми за целевите си групи.  Заключението, че гражданският сектор все по-трудно изпълнява ролята си на коректив на Държавата и бизнеса, мотивира решимостта на БФЖ да повишава застъпническия и комуникационен капацитет на партньорите си. Само така бихме могли да се уверим, че експерти с опит на терен и задълбочения познания могат да разговарят наравно с властта и участват в създаването на обществени политики „отдолу-нагоре“.  

Едно от предизвикателствата пред подобно сътрудничество е силно ограниченото поле за активизъм и застъпничество, особено след язвителната полемика за Истанбулската конвенция и предложената Стратегия за детето. Беше показателно, че някои респонденти описаха как умишлено избягват да говорят за „джендър“ проблематика и социалните измерения на пола, когато описват дейността си – за да заобиколят предубедеността на общността по такива теми. Такива избори не са просто стилистични, а рискуват да затвърдят маргинализацията на уязвими групи и внушат, че пресичащи се проблеми, като домашното насилие и патриархалните стереотипи, могат да се решат поотделно. От друга страна някои от гражданските инициативи, разгледани в изследването, подсказват, че привидно частни каузи на малки общности могат да намерят по-широк отзвук и приемане и в България. Битката на ЛГБТИ+ общността за законово признаване на съжителството на еднополови двойки, например, има важни импликации и за хетеросексуалните семейства.  Разисквана през призмата на неравния неплатен труд в дома или правото на избори за собствените тяло, професия и взаимоотношения, вредата от патриархалните стереотипи е очевидна за хора от различни поколения и с различна полова идентичност. Според една от активистките, интервюирани в изследването: „Дори и мъжете го разбират това, че тези стереотипи, че само жените като майки могат да се грижат за децата си всъщност са ограничаващи за тях и ги поставят в една позиция, в която все едно са некадърни да бъдат бащи“.  

От тук – накъде?  

 Паралелно с нарастващата чувствителност към подобни проблеми, враждебността на много българи към т.нар. джендър мейнстрийминг предполага целенасочени и координирани действия в гражданския сектор – от задълбочаване на партньорствата между организации и мобилизиране на повече граждани до обществена просвета, в най-общ смисъл,  по въпросите, свързани с пола. За да могат да осъществяват трайна промяна, обаче, организациите се нуждаят от разширен хоризонт за планиране и усъвършенстване. Предоставянето приоритетно на оперативна подкрепа – като алтернатива или поне допълнение на финансирането на проектна база –  е една предпоставка за подобрена устойчивост и един от ангажиментите на БФЖ. От своя страна, организациите в сектора и техните съмишленици не бива да отстъпват от искането Държавата да инвестира в гражданското общество и да подобри прозрачността и честността на съответните механизми за финансиране.  

Ако нещо ни дава надежда за развитието и ефективността на застъпничеството в страната, то е, че въпреки всички трудности, описани в Изследването, партньорите ни се борят всеотдайно да променят архаичните социални структури – от законодателството до стереотипите – които противоречат на живия опит и възпират израстването ни като отделни индивиди и общество.  

Пълната версия на доклада можете да откриете тук (на български) и тук (на английски).

Уебинара, на който беше представено изследването, можете да гледате тук.

Copyright © 2009-2019 Български фонд за жените. All Rights Reserved.