„Бягството“ от големия град може да се окаже невъзможно без местен активизъм.  

Фестивалът „Fun Навън” в живописния град Трявна ни предложи все по-често срещана гледка в малките населени места: безгрижни деца, играещи навън, доброволци, сервиращи местна крафт бира в чаши за многократна употреба, групи от млади родители, преместили се наскоро от големите градове или дори чужбина. На пръв поглед да се преселиш на подобно място е мигновено бягство от недостатъците на градския живот – от шума, безпорядъка и замърсяването, но някои по-малко видими и все пак вездесъщи рискове за здравето не признават разделението столица-провинция.  

Според Световната здравна организация жителите на всички 10 най-големи града в България са изложени на вредното въздействие на мръсния въздух. Счита се, че високите концентрации на най-често срещаните замърсители, като фини прахови частици и азотен диоксид, причиняват около 12 000 преждевременни смъртни случая годишно. Въпреки че София има печална слава по отношение нивата на такива замърсители и често е фокус на гражданските организации, ангажирани с темата, тя далеч не е единствената гореща точка.

Жителите на по-малки и на пръв поглед „зелени“ селища в близост до въглищни електроцентрали или места за дърводобив са диспропорционално засегнати и рядко им се дава достатъчно публичност. Оттук и острата нужда от мобилизиране на общността и зелен активизъм на местно ниво, които Български фонд за жените насърчава чрез своята инициатива „Глътка свеж въздух“, с подкрепата на Clean Air Fund, и програмата „Равнопоставеност и климатична справедливост“. По време на фестивала интервюирахме трима местни лидери – съмишленици и грантополучатели на БФЖ, които споделиха как си сътрудничат, вдъхновяват се взаимно и преодоляват някои от неизбежните разочарования в усилията си да поставят тези проблеми в политическия дневен ред на местно и национално ниво.  

Срещаме се с Хелена Худжек – хидробиолог от Хърватия, която се премества в близкото село Никюп със съпруга си преди няколко години; Роман Рачков – виден член на Зелено движение и експерт по растителна защита, и Маргарита Симеонова – организатор на фестивала „Fun Навън“ и много други инициативи за приобщаване на „новоселци“. Всичке те са единодушни, че повишаването на осведомеността е задължително условие за успеха на последващите им усилия.  

Маргарита споделя, че от самото начало е замисляла събитието като „еко фестивал“, забелязвайки несъответствията между привидното обещание за по-природосъобразен и спокоен живот, което Трявна предлага на местните жители и „новоселците“, и ниската ангажираност с текущите задълбочаващи се проблеми на околната среда. Последната се дължи както на липса на достъпна информация за „зеления светоглед“ и устойчивото потребление сред населението, така и на влиянието на дърводобивното лоби в местните общински съвети, което възпрепятства регулирането на основен източник на замърсяването. Философията на Маргарита е, че „трябва да се започне от рано!“. По време на събитието тя е постоянно заобиколена от доброволци, на възраст от 7 до 20 години, които питат за насоки или докладват приходите от щандовете за храна и напитки. За нея желанието на младите, които са се преместили другаде в търсене на по-добри възможности, да се връщат за подобни събития и да дават своя принос лято след лято е достатъчна награда за усилията ѝ засега.  

Зара Ранчева от екипа на БФЖ разговаря с Маргарита Симеонова – организатор на фестивала „Fun Навън“

Докато развитието на глобалното движение за климатична справедливост предполага, че често младите са тези, които увличат предходните поколения, а не обратното, Хелена е оптимист, че тези с дългогодишен опит могат да оценят неотложността на кризата. „Мисля, че повече хора са готови да се ангажират, тъй като усещат, че планетата се е променила, дори през собствения им живот“. Едно предизвикателство, което пречи на тези усилия, е, че за разлика от рязко покачващите се температури, някои заплахи са по-трудни за проследяване и измерване, макар и също толкова пагубни. Качеството на въздуха в частност е една от темите, по които битуват множество погрешни схващания и дезинформация. Роман подчертава, че жители, които с право се притесняват от пушека на ТЕЦ-овете или химическите предприятия, може дори да не знаят за вредите от фините прахови частици и основните им източници: „Никой не се замисля, че улиците не се мият по цяло лято – например, във Велико Търново – и това е огромен проблем“.  

Предизвикателствата и големите цели са споделени, но всеки от проектите има свой отличителен почерк. Елена и Маргарита разчитат на емоционалното и възпитателно въздействие на обществено достъпното изкуство. Хелена е разработила пътуващата изложба „Дишай разумно!“ в сътрудничество с три художнички, които също участват в борбата за по-чист въздух в Търново и региона. Рисунките грабват вниманието заради естетическата си стойност от една страна и от друга, заради достъпно представените факти в описанията и неотложното послание, че здравето на всички ни е в опасност и отговорността ни е споделена. Затова и надеждата на Хелена е произведенията да провокират разговори – между самите граждани и гражданите и техните местни представители. В хода на работа се ражда идеята клипове с реакциите на зрителите към произведенията да достигнат представителните на властта – като още един опит негласната тревожност да предизвика реакция там, където само фактите не успяват.  

Проектът на Маргарита от своя страна се стреми да създаде постоянно осезаемо напомняне, част от самата градска среда, за важността на темата. Чрез превръщането на една от автобусните спирки в Трявна в произведение на публичното изкуство, което също така обобщава достъпно достоверна информация за проблемите на въздуха от региона тя се надява да привлече вниманието на местните жители и да насърчи личната отговорност. В съответствие с теорията за „счупените прозорци“, нейните предишни усилия да преобрази друга спирка в града са допринесли за намаляване на нивата на вандализъм в околността. Водена от убеждението, че средата и личността се облагородяват взаимно, тя се надява да разшири инициативата и да повдигне маргинални теми като дискриминацията и насилието, основано на пола, които рядко навлизат в личното общуване, камо ли в обществения дискурс извън големите градове.  

Най-технически амбициозната инициатива от трите, тази на Роман, цели да овласти гражданите да събират и анализират данни за някои от основните замърсители самостоятелно от отговорните институции. Вече е проектирал и изградил пет преносими мини станции за измерване нивата на азотен диоксид, летливо съединение, което е трудно за проследяване след първоначалното си изпускане в атмосферата, но предизвиква непосредствени и осезаеми вреди за дихателната система. Устройствата ще заработят в пет града от мрежата на сдружението „Дишай, България“ и повишат капацитета на местните общности, ангажирани с темата. Докато разговаряхме, той подготвяше втория етап от проекта, а именно – интерактивно обучение за жени-активистки от сдружението, и представяне на уеб сайт с ръководство и отворен код, които всеки гражданин би могъл да използва за изграждане на своя собствена станция.

Роман гледа на инициативата като допълваща, вместо изземаща функциите на държавните регулатори. Според него тя е първа стъпка да се покаже убедително самото съществуване на проблема, а след това заинтересованите граждани да потърсят отговорност от съответните институции. Привидно неуморен в организирането на общности и ресурси, Роман остава донякъде скептичен относно наличието на критична маса от граждани, достатъчно ангажирани с проблемите на околната среда, и потенциала за екоактивизъм чрез средствата на закона в България, предвид неподатливата на вътрешни реформи и мерки отстрана на ЕС съдебна система. 

Изчерпващата се мотивация на активистите на терен, разочарованието им от взаимодействието с институциите и често вялата реакция на обществеността са поводи не за отстъпление, а за още по-силна подкрепа и признание за усилията на граждани като Маргарита, Хелена и Роман. А и тъй като усилията им засягат самия ни начин на живот и въздуха, който дишаме, нямаме особен избор освен да сме съпричастни с техните трудности и признателни дори за привидно малките успехи.