Станимира Хаджимитова е основателка и директорка на фондация „Център за развитие на устойчиви общности“. През 1995 г. създава една от първите български застъпнически групи в областта на равнопоставеността на половете – фондация „Джендър проект в България“, а през 2004 г. основава Български фонд за жените. В това интервю с Мария Черешева тя разказва за нейния път в активизма, битките на полето на гражданския сектор, постигнатото дотук и предизвикателствата в бъдеще. Може да слушате интервюто на запис тук.  

*** 

Годината е 1994 г. Вероятно към този момент мнозина от читателите и слушателите ни все още не са били родени. Може би свидетелите на този период от близкото ни минало на първо място ще свържат годината със спомена за чистата и обединяваща емоция от постигнатите за първи и последен път големи успехи на националния ни отбор по футбол на световното първенство в САЩ. Или пък с не толкова светлия възход на държавата „Мултигруп“. 

За една жена обаче това е година на промяна, белязала не само нейния личен и професионален живот, а и развитието на модерното женско движение в у нас. През 1994 г. Станимира Хаджимитова се намира в разцвета на кариерата си, започнала като инженер в държавното търговско предприятие „Машинекспорт“ и продължила в частния бизнес след промените. Станимира е семейна, успешна и, погледнато отстрани, в тези смутни времена, за нея животът се е развил по най-добрия начин. Тя обаче не се чувства точно така. „Бях много претоварена служебно. Освен това семейството ми някак не вървеше по това време, след 20 години брак. И почувствах една голяма нужда да се отделя, да се разходя, да помисля, какво се случва с мен“, разказва Станимира. 

Така започва нейното пътуване – извън парадигмата на тогавашния ѝ живот и навътре към силата, която ще я движи през следващите 30 години. И отвъд. Заминава за Виена без да предполага, че тази десетдневна екскурзия ще промени коренно живота ѝ. „За добро или за лошо там срещнах едни приятелки, юристки, които по това време бяха на регионална конференция по правата на човека. И на чаша вино вечерта започнаха да ми разказват за правата на жените. Няма да скрия, че това беше нещо изключително ново за мен“, спомня си тя. 

Нещо ново е, защото като жена, реализирана успешно в изцяло мъжка професия, тя никога не е осъзнавала, че пред нея са стояли купища бариери, плод на структурната дискриминация спрямо жените в професионалното им развитие: „Борбата съм си я водила яко и сама на фронта на професията, но след това вече, когато почнеш да разсъждаваш по тези въпроси, виждаш колко много пречки е имало пред теб”.  

Началото 

Станимира Хаджимитова пренася борбата на нов фронт. Заедно с юристката Геновева Тишева през 1995 г. основава една от първите български застъпнически групи в областта на равнопоставеността на половете – фондация „Джендър проект в България“. През есента на същата година тя участва в друго основополагащо за бъдещия ѝ професионален път събитие – четвъртата Световна конференция на ООН за жените в Пекин, която събира на едно място 30 000 участнички от цял свят. Срещата поражда у нея повече въпроси, отколкото предлага отговори, но преди всичко е извор на вдъхновение, нови перспективи и контакти. 

„Добре, светът не ти харесва такъв какъвто е. Дали това не е една възможност той да бъде подобрен в човешкия смисъл на думата?”, пита се Станимира. Стига до убеждението, че е необходимо жените да се включат равнопоставено в управлението, да се чува гласът им, какво знаят, какво могат, какво ги интересува, не само лично тях, а за обществото, от тяхната перспектива. „Това е един възможен начин светът да стане по-човечен”, убедена е и до днес тя, макар и изминалите 30 години да са ѝ доказали, че процесът далеч не е линеен.  

Апостолска работа 

Следващите 15 години, докъм 2012 г., Станимира описва като прекрасни, пълни с ентусиазъм и желание за работа на каквото и да е ниво. Тогава фокусът на активистките е най-вече върху събирането на данни по въпросите за дискриминацията на полов признак, за проблема с домашното насилие, който дотогава е бил до голяма степен замитам под килима. Ключово за тях е сътрудничеството със западни организации, които им осигуряват финансова подкрепа и опит. Една от тях е Minnesota Advocates for Human Rights, които им помагат да реализират първото у нас изследване за проблема с домашното насилие. Резултатите изненадват българските активистки –макар и те да разпространяват кратък въпросник по темата основно сред свои близки, това, което получават като отговор, е оглушително мълчание. Привидно проблем с домашното насилие все едно няма. 

Следват срещи по темата с жени из цялата страна, както и привличане на политици към каузата за равенството между половете. За разлика от днес, когато общественият дебат е отровен от темата за „джендър пропагандата”, през първите десетилетия на прехода това се случва по-лесно. Историческият момент със сигурност помага. Властимащите тогава целят присъединяването на България към Европейския съюз и, ако не задължително помагат на гражданския сектор и усилията на експертите в него, то поне не пречат. 

„Трябва да обикаляш, трябва да говориш, трябва да разясняваш. Това си е апостолска работа. Трябва да търсиш данните, да ги тълкуваш, да ги разказваш, да питаш, да обясняваш”, разказва Станимира и допълва, че безспорно един от най-големите успехи на женското движение към този момент е приемането на Закона за защита от домашно насилие през 2005 г. Тогава страната ни е една от малкото в Европа със специализирано законодателство в областта.  

От кризата с финансирането до „войната срещу джендъра” 

С напредъка по присъединяването на България към ЕС, обаче, се стига до нов парадокс –международните донори се оттеглят от страната ни преди по теми като защита на жените от насилие и равнопоставеността им да са постигнати качествени промени и трайни резултати. 

„В България самите ние не бяхме и мисля, че все още не сме готови за такъв вид филантропия. Наричаме я социална филантропия, защото тя не е да дадеш пари за лекарство, да оздравее едно дете – няма лошо в това. Но нашите програми са друг вид инвестиция. Те са инвестиция в развитие на мислене, на промяна на поведение, на осъзнаване, че имаш права и че трябва да се бориш за тях”, обяснява проблема Хаджимитова и допълва:  

Но темата не е модерна и привлекателна за донорите в България по това време. Затова и през 2004 г. с подкрепата на Mama Cash и Global Fund for Women се учредява местен фонд, който да поеме постепенно основната грижа за набиране на средства и тяхното разпределяне чрез програми, насочени към проблемите на момичетата и жените. Така се появява Български фонд за жените. На 13 септември 2004 г. БФЖ е регистрирана, а на 19 октомври e официалното публично представяне на Фонда.    

Важно е да отбележим, че възникването на организацията през 2004 г. не е изолирано събитие. Тогава е налице международна вълна на създаване на женски фондове по света и особено в Европа. Появяват се и в Чехия, Словакия, Украйна, Сърбия, Грузия, благодарение на финансовата подкрепа на Global Fund for Women и Mama Cash, както и на голямата мрежа на женски фондове Prospera. 

Станимира споделя, че никога не е предполагала, че създадената от нея организация ще се разрасне до днешните си мащаби: „Мечтала съм си да бъде така фондът. Мечтала съм си. И ако аз имам някаква миниатюрна заслуга за това, тя е единствено в факта, че съм намерила две прекрасни жени и то не веднага”, споделя тя с благодарност към двете директорки на БФЖ Надежда Дерменджиева и Гергана Куцева.  

„Проспан” проблем 

Ако 1994 г., когато Станимира Хаджимитова за първи път навлиза в полето на активизма, е година, носеща силен заряд за енергия и промяна, то 2018 г. бележи началото на най-трудния и мрачен период в историята на съвременното гражданско общество у нас. Неслучайно ще се връщаме към нея и в другите разговори с активистките от тази поредица, към техните преживявания и научени уроци от кампанията, започнала с отхвърлянето на Истанбулската конвенция и достигнала до законодателни мерки срещу „джендър пропагандата в училище”.  

„Ние с нашите идеи, с нашия идеализъм проспахме няколко години, в които се е работило подмолно и се направи кампания, която удари нашата страна, не случайно по темата за ЛГБТ обществото, просто защото знаят, че ние не сме толерантни към тази група. Не ги приемаме тези хора докрай и не зачитаме техните права. Затова терминът „джендър” беше заместен с друго значение, свързано с тях”, обяснява активистката.  

Ескалацията около темата за „джендър” в смисъла на „трети пол”, която бе легитимирана на най-високо равнище от Конституционния съд, прави работата на фондация „Джендър проект в България“ невъзможна. От авторитетна организация с традиции, тя се превръща в обект на агресия и атаки, намерили свой връх с невъзможността да изпълнява голям проект за развитие на община Трън.  

„Много лъжи се изрекоха покрай Истанбулската конвенция, всичко това беше добре обмислена и добре осъществена кампания. И това доведе до едно много трудно за мен решение, да сменя името на организацията след двайсет и няколко години работа”, обяснява Станимира Хаджимитова. Тя преименува организацията на Център за развитие на устойчиви общности. Тъжно, но факт: смяната на името ѝ дава възможност да продължи да работи.  

Трудни уроци 

Днес Станимира Хаджимитова гледа с доза критичност към дългогодишната си кариера на активистка за правата на жените.: „Далеч съм от мисълта да смятам, че ние сме началото на женското движение, пази боже. Не. И преди нас е имало жени активистки, но аз може би, нямах и това време, и тази нагласа да изследвам докрай, кой какво е правил преди нас, Прегърнах идеята и започнах с пълни сили да я работя”, коментира тя по повод на критиките за липсата на приемственост в различните етапи от развитието на женското движение в България.  

Допълва, че за нея необходимостта от промени е била практическа. Винаги съм търсила какво може да се промени и практични аргументи, за да мога да убеждавам хората в тази кауза, каузата на равнопоставеността на жените и мъжете”, допълва активистката, припомняйки си, че в първите години на промените лесно е излизала победителка от разговорите си с мъже-противници на каузата ѝ.  

Ключов за нея и към днешна дата остава въпросът за отговорността, която жените с власт и позиции носят към обществото. По думите ѝ, моментът на настъпване на дълбока и трансформираща промяна сякаш се отдалечава, а това не е нещо, което е очаквала в първите години на своя активизъм. Затова смята, че най-важното е общността на БФЖ, която става все по-голяма и разнообразна, включвайки жени, куиър, ромски и др. организации,  да бъде силна и обединена.  

„Представям си цялото ни движение като една река. В тази река се вливат различни малки рекички и поточета. Би било грешка, ако тези групи започнат да се противопоставят или разрешат някой да ги противопостави една на друга. И забравят, че за да има сила цялата тая голяма река, която ще отиде в морето или в океана, трябва всички тези групи да се уважават и заедно да работят.” 

Слушайте цялото интервю със Станимира Хаджимитова.