През 1989 г. този легендарен въпрос задават Guerrilla Girls – анонимна група артистки-феминистки, отдадени на борбата със сексизма и расизма в света на изкуството. Дали той е актуален и днес, и как се е променила ситуацията в средите на изкуството 30 години по-късно ще разберем в интервюто с Фрида Кало, една от основателките на колектива. За да останат анонимни, те носят маски на горили и използват като псевдоними имената на останали в историята велики жени художнички. Колективът е широко известен с използването на така наречените тактики за културно заглушаване, разчитащи на масови медийни формати като билбордове, реклами по автобуси и плакати, за да отправят предизвикателство към дискриминацията и корупцията.
Интервюто с Фрида Кало е взето от през януари 2018 от Светла Баева, в рамките на Фулбрайт програма в САЩ във връзка с изследване за водене на ефективни застъпнически кампании,. Публикуваме го с позволението на авторката му в контекста на Фонда за жени артистки на БФЖ.
В контекста на обявения Фонд, Български фонд за жените организира конкурс за артистични проекти на жени. Повече информация за него и как да кандидатствате ще намерите на линка: //bgfundforwomen.org/bg/2019/05/22/konkurs-za-artistichni-proekti-na-jeni/
Често Ви питат това, но все пак – какво беше началотопрез 1985?
Мисля чепроблемите, свързани с расата и пола до някаква степен вече сапризнати в света на изкуството, но когато започнахме, те бяха напълно маловажни.Всички смятаха, че каймакът винаги изплува отгоре и фактът, че в музеите няма изложени произведения на жени или цветнокожи,се дължи на това, че те просто не са достатъчно добри. Смятам, че понастоящем никой не би оспорил нашата гледна точка, че няма как да се напише историята на една култура без да се вземат предвид всички гласове в историята на тази култура.
Започнахме през 1985г.и стимулътбеше една изложба в Музея на/замодерноизкуство вНю Йорк, която беше превъзнасяна като най-важният възможен преглед на изкуството в световенмащаб. В нея бяха включени повече от 200 творци, но само 13от тях бяхажени и още по-малък бройбяхацветнокожитеартисти. Кураторът направи изключително арогантното изказване, че всеки който не е включен в изложбата трябва да преосмислисобствената си (употребената дума всъщност беше НЕГОВАТА) кариера.Самото използване на местоимението в мъжки род ясно ни заяви, чениедаже не сме на състезателната писта.
Присъствахме на протест в музея, организиран от група учени феминистки.Беше многостандартен протест, с плакати, скандиранияи т.н. Кете Колвиц, една от основателкитена колектива, и аз осъзнахме, че хората, влизащи и излизащи от музея въобще не се интересуват от това, което имахме да кажем.
Те наистина вярваха, че светът на изкуството еоснован намеритокрация. Осъзнахме, чепростода стоим пред музея, оплаквайки се, не е трансформиращо. Така на този денрешихме,чеще се опитаме да измислим някакъв нов начин за справяне със ситуацията.
Събрахме се с още няколко жени. Има много спорове относно колко бяхме на брой в началото. Дори ние не помним. Всичко се случваше по естествен начин и много бързо. Всяка от нас имаше различна история за това как се случиха нещата.На една от първите срещи решихме, че искаме да сме анонимни, тъй като светът на изкуството емясто за „висшата класа“.Идеята да сме борци за свобода беше скандална, а да се наречем„момичета“ (girls)щеше да накара дори феминистките да ни скочат. Искахме всички данислушат.
Тогава започнахме да създаваме предизвикателни плакати, които назоваваха поименно хора, които участваха в системата, игнорираща жените. Правихме плакат след плакат. Създадохме плакати в галерии, в музейни експозиции, плакат захудожественикритици, отделен плакат за мъже артисти, за леви мъже артисти, които позволяваха работите им да бъдат излагани в галерии, които изобщо не излагаха произведения на жени.Всички започнаха да слушат и да спорят, и да се чудят кои сме.
Вие сте започнали първата си кампания за женско представителство в изкуството предиповече от32 години, каква бихте казали, че е ситуацията в момента?
Това, което не осъзнавахме тогава,е, че символичното участие, не само с оглед на жените и половата равнопоставеност, но и с оглед на маргинализираните групи като цяло,е първият начин, по който системата се опитва да промени нещата. Музеите и галериите включваха в експозициите си по една жена артистка и един цветнокож творец и си мислеха, че проблемът е решен,докато всъщност идеята е много по-обхватнаот това.Тъй като светът на изкуството есвръхкапиталистически, тойе пряко обвързан с пари и победители. Едваняколко победители и много, много губещи. За това трябва гений. От всички артисти, работещи в определен стил, светът награждава едва един-двама от тях.Също така все повече се замисляме, че американските музеи, повечето от които са частни институции, често са ръководени от хора, които са част от бизнеса с изкуство. И затова задаваме по-големия въпрос – етично ли е това?
Променила ли сееВашата форма напротестиране/недоволствооткакто започнахте? Различен ли е контекстът?
Контекстът се е променил. Научили сме много относно това какво работи и какво не.Осъществили сме над сто проекта. Хората познават някои от тях много добре, но неса наясно свсички неща, случили се междувременно, които разказват историята на нашия начин на мислене и как е еволюирал той.Бих казала, че контекстът се е променил в това, че големите пари играят по-голямароля в света на изкуството и товаепроменилонашите цели.Преди това бяхамизогинията,расизмът исексизмът. Сега вече включваткорупцията и всички неща, които вървят паралелно с нея. И капитализмът. Живеем в икономика, в която управлява пазарът. Нашето усещане е, че рентабилността и качеството невинаги вървят ръка за ръка.Много решения на музеите отразяват по-скоро ценностите на донорите им,отколкото ценностите на хората, които би следвало да представляват. Европейските музеи не са толкова крайни.Те често са управлявани от държаватаи нямат такова силно участие на пазара на изкуството, въпреки че това се променя– под натиск са да приемат американския модел.
Преди поставяхме плакати около галериите, тъй като те бяха нашата публика. Сега аудиторията ни е много по-голяма от това.Интернет правивъзможникакви ли не неща. Можем да стигнем до милиони хора по целия свят чрез интернет.Също така правим нещо,закоето никога не сме си представяли,щеимамевъзможност.Музеитени канят да влезем в тях и да създадем проекти, които да са критични към техните колекции ипрограми заоткупуванена изкуство.Организирали сме инициативи вгалериитеУайтчапел,Тейт Модерн,Кестнер Геселшафт,музеитеЛудвиг,иВан Гог.Планираме нещо в Швеция и в павилиона наЕйжън Арт Аркайвсна изложението Арт Базел в Хонг Конг.Всичко това ни правиуязвимикъм критика, че може би сме се продалиили сме се сдружили с нашите опоненти.Ние смеизключително внимателни, когато приемаме подобни покани и ги приемаме при условие, че сме свободни да правим каквото си поискаме.Обикновено те идват от добронамерени хора вътре в институциите, които искат да бъдем критични. Те искат да променят институциите. Въпреки това, един-единствен човек не може да промени една институция.Това е твърде голям кораб, за да бъде обърнат лесно.
С какви проблеми се опитвате да се борите/да решите понастоящем?
Идеята за превъзходството на бялата раса,патриархатът и корупцията и как те се преплитат.Колкото по-нагоре по стълбата на успеха погледнем, толкова повече бели мъже виждаме там.Наблюдаваме изключване в по-широк смисъл.Невинаги е съзнателно и невинаги е явно. Нопъкстава институционализирано.
Какво етворческиятактивизъмза Вас?
Това, което правим. Ние просто решихме, че трябва да има нов начин датраснформирамемисленето на хората.Не ставаше дума да посочим нещо и да кажем „това е лошо и ние смебеснизаради него“.По-скоро ставаше дума за извъртане на даден проблем, представянето му под формата на загадка или гатанка или катонеотговорен въпрос.И след това атакувамесъс статистика, която би могла да промени нечие мнение.Ние правим неща за хората, които не са съгласни с нас. Опитваме се да намерим начин да ги накараме да се замислят за даден проблем, вместо простода казват, чеса ядосани заради него. Измисляме провокативни заглавия като: „Трябва ли жените да са голи, за да влязат в музеяМетрополитанв Ню Йорк”.След това следва статистиката: „В секцията за модерно изкуство на музея само 5% от артистите са жени, но 85% от изобразените голи фигури са женски.”Ако разгледате работата ни, ще видите, че товае първостепенен аспект. Ние казваменещо възмутително, за да привлечем вниманието на хоратаи да ги накараме да мислят за проблема.След това подкрепяме твърдението си с информация, коятосе опитвада ги накара да променят мнението си.
Какви техники за водене на кампания / медийни похвати използвате?
Започнахме с плакати на улицата.Правили смебанери и изложби. Написахме пет книги.Изпълнявали смеогромни обществени проекти. Направихмеизложба в галерия Уайтчапъл, която изцяло се основаваше на въпросник, изпратен до 383 директорив Европа, относнотяхната програмаза изложбиитехнитеколекции. Започваме да правим анимации, които се изпълняват вреално време. Направихме анимация заИнститута за изкуствата вМинеаполис, Музея Лудвиг и Музея на Ван Гог. Разширихмедейността сии осъзнахме, че технологиитеса създали много други формати, с помощта на коитодаразпространимпосланието си.
Кои са,според Вас,основните компоненти наедна кампания?
Трябва да мислим за хората, които не са съгласни с нас. Как можем да достигнемдо тях?Да бъдеш в единогласие със събеседниците си без съмнение е приятно,защотовсички те обичат и подкрепят, новсъщностние искаме да направим нещо, което неби могло дабъде забравено от някой, който не е съгласен с нас.
Каква,споредВас,можеда бъде ролята на изкуството във воденето на кампания?
Смисълът на изкуствотоса нещата, за които никога не си мислил преди или никога не си си представял, чемогат да се случат. Тонеизчезва. Товитаенаоколо и те преследва. Това е силата на изкуството. Честно казано,в наши дниима много студенти по изкуствата, които не искат непременно да се присъединят към света на галериите и музеите и даправят изкуство за арт пазара. Те искат наистина да използват творческите си таланти и комуникативните сиумения, за дасъздадатедин по-добър свят. Демонстрациите са по-интересни визуално, отколкотоса били някога. Това етворческотонедоволство.
ОтВаша гледна точка на човек, работилс активисти в други страни, какви съвети бихте дали на активистите за правата на жените днес, особено в Източна Европа, коитосе затрудняват да поставят проблемитена дневен ред?
Осъзнахме, че има многовидове феминизъм.Не всеки вид феминизъмработи в други части на света. Той винаги ереакцияна контекста,срещу силните на деня. Осъзнахме, че положението на жените е по-трудно в други страни, отколкотоев САЩ. Бихподходилапредпазливокъм даване на съвет на някого какво да направи, защото живеем в страна,вкоято, ако протестът е неприятен,тойпросто се игнорира. Но има страни, в които протестът се наказва. Всичко, което бих казала, е познавайтеаудиторията си. Бъдете умни.Пазете се сами. И не се отказвайте. Ако нещо не работи, опитайтеотново. Ако работи,също гоопитайте отново. Но познавайте аудиторията си и познавайте ситуацията, в която се намирате.
Интервю: Светла Баева
Снимки: Guerrilla Girls
