Трябва ли жените да са голи, за да влязат в музеите и галериите?

  •  юни 10, 2019

 
През 1989 г. този легендарен въпрос задават Guerrilla Girls – анонимна група артистки-феминистки, отдадени на борбата със сексизма и расизма в света на изкуството. Дали той е актуален и днес, и как се е променила ситуацията в средите на изкуството 30 години по-късно ще разберем в интервюто с Фрида Кало, една от основателките на колектива. За да останат анонимни, те носят маски на горили и използват като псевдоними имената на останали в историята велики жени художнички. Колективът е широко известен с използването на така наречените тактики за културно заглушаване, разчитащи на масови медийни формати като билбордове, реклами по автобуси и плакати, за да отправят предизвикателство към дискриминацията и корупцията. 

Интервюто с Фрида Кало е взето от през януари 2018 от Светла Баева, в рамките на Фулбрайт програма в САЩ във връзка с изследване за водене на ефективни застъпнически кампании,. Публикуваме го с позволението на авторката му в контекста на Фонда за жени артистки на БФЖ. 

В контекста на обявения Фонд, Български фонд за жените организира конкурс за артистични проекти на жени. Повече информация за него и как да кандидатствате ще намерите на линка: //bgfundforwomen.org/bg/2019/05/22/konkurs-za-artistichni-proekti-na-jeni/

Често Ви питат това, но все пак  – какво беше началото през 1985?  

Мисля че проблемите, свързани с расата и пола до някаква степен вече са признати в света на изкуството, но когато започнахме, те бяха напълно маловажни. Всички смятаха, че каймакът винаги изплува отгоре и фактът, че в музеите няма изложени произведения на жени или цветнокожи, се дължи на това, че те просто не са достатъчно добри. Смятам, че понастоящем никой не би оспорил нашата гледна точка, че няма как да се напише историята на една култура без да се вземат предвид всички гласове в историята на тази култура. 

Започнахме през 1985 г. и стимулът беше една изложба в Музея на/за модерно изкуство в Ню Йорк, която беше превъзнасяна като най-важният възможен преглед на  изкуството в световен мащаб. В нея бяха включени повече от 200 творци, но само 13 от тях бяха жени и още по-малък брой бяха цветнокожите артисти. Кураторът направи изключително арогантното изказване, че всеки който не е включен в изложбата трябва да преосмисли собствената си (употребената дума всъщност беше НЕГОВАТА) кариера. Самото използване на местоимението в мъжки род ясно ни заяви, че ние даже не сме на състезателната писта. 

Присъствахме на протест в музея, организиран от група учени феминистки. Беше много стандартен протест, с плакати, скандирания и т.н. Кете Колвиц, една от основателките на колектива, и аз осъзнахме, че хората, влизащи и излизащи от музея въобще не се интересуват от това, което имахме да кажем. 

Те наистина вярваха, че светът на изкуството е основан на меритокрация. Осъзнахме, че просто да стоим пред музея, оплаквайки се, не е трансформиращо. Така на този ден решихме, че ще се опитаме да измислим някакъв нов начин за справяне със ситуацията. 

Събрахме се с още няколко жени. Има много спорове относно колко бяхме на брой в началото. Дори ние не помним. Всичко се случваше по естествен начин и много бързо. Всяка от нас имаше различна история за това как се случиха нещата. На една от първите срещи решихме, че искаме да сме анонимни, тъй като светът на изкуството е място за „висшата класа“. Идеята да сме борци за свобода беше скандална, а да се наречем „момичета“ (girls) щеше да накара дори феминистките да ни скочат. Искахме всички да ни слушат. 

Тогава започнахме да създаваме предизвикателни плакати, които назоваваха поименно хора, които участваха в системата, игнорираща жените. Правихме плакат след плакат. Създадохме плакати в галерии, в музейни експозиции, плакат за художествени  критици, отделен плакат за мъже артисти, за леви мъже артисти, които позволяваха работите им да бъдат излагани в галерии, които изобщо не излагаха произведения на жени. Всички започнаха да слушат и да спорят, и да се чудят кои сме. 

Вие сте започнали първата си кампания за женско представителство в изкуството преди повече от 32 години, каква бихте казали, че е ситуацията в момента? 

Това, което не осъзнавахме тогава, е, че символичното участие, не само с оглед на жените и половата равнопоставеност, но и с оглед на маргинализираните групи като цяло, е първият начин, по който системата се опитва да промени нещата. Музеите и галериите включваха в експозициите си по една жена артистка и един цветнокож творец и си мислеха, че проблемът е решен, докато всъщност идеята е много по-обхватна от това.  Тъй като светът на изкуството е свръхкапиталистически, той е пряко обвързан с пари и победители. Едва няколко победители и много, много губещи. За това трябва гений. От всички артисти, работещи в определен стил, светът награждава едва един-двама от тях. Също така все повече се замисляме, че американските музеи, повечето от които са частни институции, често са ръководени от хора, които са част от бизнеса с изкуство. И затова задаваме по-големия въпрос – етично ли е това?  

Променила ли се е Вашата форма на протестиране/недоволство откакто започнахте? Различен ли е контекстът? 

Контекстът се е променил. Научили сме много относно това какво работи и какво не. Осъществили сме над сто проекта. Хората познават някои от тях много добре, но не са наясно с всички неща, случили се междувременно, които разказват историята на нашия начин на мислене и как е еволюирал той. Бих казала, че контекстът се е променил в това, че големите пари играят по-голяма роля в света на изкуството и това е променило нашите цели. Преди това бяха мизогинията, расизмът и сексизмът.  Сега вече включват корупцията и всички неща, които вървят паралелно с нея. И капитализмът. Живеем в икономика, в която управлява пазарът. Нашето усещане е, че рентабилността и качеството невинаги вървят ръка за ръка. Много решения на музеите отразяват по-скоро ценностите на донорите им, отколкото ценностите на хората, които би следвало да представляват. Европейските музеи не са толкова крайни. Те често са управлявани от държавата и нямат такова силно участие на пазара на изкуството, въпреки че това се променя – под натиск са да приемат американския модел. 

Преди поставяхме плакати около галериите, тъй като те бяха нашата публика. Сега аудиторията ни е много по-голяма от това.  Интернет прави възможни какви ли не неща. Можем да стигнем до милиони хора по целия свят чрез интернет. Също така правим нещо, за което никога не сме си представяли, ще имаме възможност. Музеите ни канят да влезем в тях и да създадем проекти, които да са критични към техните колекции и  програми за откупуване на изкуство. Организирали сме инициативи в галериите УайтчапелТейт МодернКестнер Геселшафт, музеите Лудвиг, и Ван Гог. Планираме нещо в Швеция и в павилиона на Ейжън Арт Аркайвс  на изложението Арт Базел в Хонг Конг. Всичко това ни прави уязвими към критика, че може би сме се продали или сме се сдружили с нашите опоненти. Ние сме изключително внимателни, когато приемаме подобни покани и ги приемаме при условие, че сме свободни да правим каквото си поискаме. Обикновено те идват от добронамерени хора вътре в институциите, които искат да бъдем критични. Те искат да променят институциите. Въпреки това, един-единствен човек не може да промени една институция. Това е твърде голям кораб, за да бъде обърнат лесно. 

С какви проблеми се опитвате да се борите/да решите понастоящем? 

Идеята за превъзходството на бялата раса, патриархатът и корупцията и как те се преплитат. Колкото по-нагоре по стълбата на успеха погледнем, толкова повече бели мъже виждаме там. Наблюдаваме изключване в по-широк смисъл. Невинаги е съзнателно и невинаги е явно. Но пък става институционализирано. 

Какво е творческият активизъм за Вас? 

Това, което правим. Ние просто решихме, че трябва да има нов начин да траснформираме мисленето на хората. Не ставаше дума да посочим нещо и да кажем „това е лошо и ние сме бесни заради него“.  По-скоро ставаше дума за извъртане на даден проблем, представянето му под формата на загадка или гатанка или като неотговорен въпрос. И след това атакуваме със статистика, която би могла да промени нечие мнение. Ние правим неща за хората, които не са съгласни с нас. Опитваме се да намерим начин да ги накараме да се замислят за даден проблем, вместо просто да казват, че са ядосани заради него. Измисляме провокативни заглавия като: „Трябва ли жените да са голи, за да влязат в музея Метрополитан в Ню Йорк”. След това следва статистиката: „В секцията за модерно изкуство на музея само 5% от артистите са жени, но 85% от изобразените голи фигури са женски.” Ако разгледате работата ни, ще видите, че това е първостепенен аспект. Ние казваме нещо възмутително, за да привлечем вниманието на хората и да ги накараме да мислят за проблема. След това подкрепяме твърдението си с информация, която се опитва да ги накара да променят мнението си. 

Какви техники за водене на кампания / медийни похвати използвате? 

Започнахме с плакати на улицата. Правили сме банери и изложби. Написахме пет книги. Изпълнявали сме огромни обществени проекти. Направихме изложба в галерия Уайтчапъл, която изцяло се основаваше на въпросник, изпратен до 383 директори в Европа, относно тяхната програма за изложби и техните колекции. Започваме да правим анимации, които се изпълняват в реално време. Направихме анимация за Института за изкуствата в Минеаполис, Музея Лудвиг и Музея на Ван Гог. Разширихме дейността си и осъзнахме, че технологиите са създали много други формати, с помощта на които да разпространим посланието си. 

Кои са, според Вас, основните компоненти на една кампания? 

Трябва да мислим за хората, които не са съгласни с нас. Как можем да достигнем до тях? Да бъдеш в единогласие със събеседниците си без съмнение е приятно, защото всички те обичат и подкрепят, но всъщност ние искаме да направим нещо, което не би могло да бъде забравено от някой, който не е съгласен с нас. 

Каква, според Вас,може да бъде ролята на изкуството във воденето на кампания? 

Смисълът на изкуството са нещата, за които никога не си мислил преди или никога не си си представял, че могат да се случат. То не изчезва. То витае наоколо и те преследва. Това е силата на изкуството. Честно казано, в наши дни  има много студенти по изкуствата, които не искат непременно да се присъединят към света на галериите и музеите и да правят изкуство за арт пазара. Те искат наистина да използват творческите си таланти и комуникативните си умения, за да създадат един по-добър свят. Демонстрациите са по-интересни визуално, отколкото са били някога. Това е творческото недоволство

От Ваша гледна точка на човек, работил с активисти в други страни, какви съвети бихте дали на активистите за правата на жените днес, особено в Източна Европа, които се затрудняват да поставят проблемите на дневен ред? 

Осъзнахме, че има много видове феминизъм. Не всеки вид феминизъм работи в други части на света. Той винаги е реакция на контекста, срещу силните на деня. Осъзнахме, че положението на жените е по-трудно в други страни, отколкото е в САЩ. Бих подходила предпазливо към даване на съвет на някого какво да направи, защото живеем в страна, в която, ако протестът е неприятен, той просто се игнорира. Но има страни, в които протестът се наказва. Всичко, което бих казала, е познавайте аудиторията си. Бъдете умни. Пазете се сами. И не се отказвайте. Ако нещо не работи, опитайте отново. Ако работи, също го опитайте отново. Но познавайте аудиторията си и познавайте ситуацията, в която се намирате. 

Интервю: Светла Баева

Снимки: Guerrilla Girls

Copyright © 2009-2019 Български фонд за жените. All Rights Reserved.